Герои

Калдер изпъшка, докато Тръпката го изправяше на крака. После онзи го обърна назад и го поведе нанякъде. Тълпата се затвори зад гърба им. Мъжете подеха отново песните, смеха и перченето, и всичко останало, което включваше краят, на един побѐден ден. Предстоящата му гибел не беше достатъчна причина да им помрачи веселието.

— Не ти ли казах да бягаш? — Калдер чу до себе си познатия глас на Гушата, който се промъкваше през тълпата редом с него.

— Хм — прихна Калдер. — Не ти ли казах да си мълчиш? Май и двамата не правим каквото ни се казва.

— Съжалявам, че трябваше да стане така.

— Не беше нужно да става така.

Видя горчивата гримаса, която се изписа на осветеното от огъня лице на Гушата.

— Прав си — каза той. — Съжалявам, че избрах да постъпя така.

— Недей. Ти си право острие, всеки го знае. А и реално погледнато, аз полетях към гроба в момента, в който баща ми умря. Просто съм изненадан, че мина толкова много време, докато най-после стигна пръстта. Ама кой знае? — провикна се Калдер, докато Тръпката го водеше между два от Героите, извърна се и се ухили за последно на Гушата. — Може пък да победя Дау в кръга!

От натъженото лице на Гушата му стана ясно, че той не беше много убеден в това. Ако трябваше да е честен, той самият също не беше. Основната причина за евентуалния успех на малкия му план съвпадаше с основния му недостатък. Той беше най-големият страхливец и най-калпавият боец в целия Север. Дау беше пълната му противоположност. Репутацията и на двама им не беше случайна.

Шансовете му да не бъде накълцан в кръга бяха по-малки от тези на пушен свински бут. За никого не беше тайна.

Случва се

— Нося писмо за генерал Митерик — каза Тъни и заслони с ръка газения фенер, докато вървеше към генералската шатра.

Дори на тази оскъдна светлина беше очевидно, че природата бе надарила часовия предимно от врата надолу.

— Лорд-маршалът е при него. Ще трябва да изчакаш.

Тъни му показа ръкава си.

— Аз съм ефрейтор, между другото. Това не ми ли дава право по старшинство?

Часовият не схвана шегата.

— Стар… шин… какво?

— Няма значение — въздъхна Тъни, застана отстрани и зачака. От вътрешността на шатрата долитаха приглушени гласове, които в даден момент започнаха да се усилват.

— Настоявам за правото да атакувам! — избумтя един. Митерик. Малцина бяха късметлиите в армията, които не се бяха сблъсквали с този глас. Часовият изгледа намръщено Тъни, сякаш искаше да каже „нямаш право да чуваш това“. Тъни му показа писмото в ръката си и сви рамене. — Изтласкахме ги! Разколебани са, изтощени! Нямат волята да продължат. — По платнището на шатрата пробяга сянка, сякаш някой отвътре размаха юмрук. — Само леко да ги натиснем сега… Паднали са ми точно където ги искам!

— Вчера си мислеше, че са точно там, където ги искаш, а се оказа, че не са — чу се сдържаният глас на маршал Крой. — А и северняците не са единствените, които нямат волята да продължат.

— Хората ми заслужават възможност да довършат започнатото! Лорд-маршале, аз заслужавам…

— Не! — отсече Крой.

— В такъв случай, господине, настоявам за правото да се оттегля от командване…

— Не и на това. Дори повече на това. — Митерик понечи да каже нещо, но маршалът не го остави. — Не! Трябва ли да спориш за всичко? Сега ще преглътнеш проклетата си гордост и ще изпълниш проклетия си дълг! Ще спреш офанзивата, ще върнеш хората си обратно през моста и ще подготвиш дивизията си за обратния път към Уфрит в момента, в който приключим преговорите. Разбираш ли това, генерале?

Последва дълго мълчание и накрая се чу едно тихо „загубихме“. Гласът на Митерик, но направо неузнаваем. Смалил се, отслабнал, сякаш генералът едва потискаше сълзи. Сякаш една от гласните му струни се беше скъсала, а с нея и цялото му перчене. „Загубихме.“

— Наравно сме. — Гласът на маршала беше съвсем тих, но такава беше и нощта, а никой не подслушваше така добре като Тъни, особено когато казаното си струваше да се чуе. — Понякога човек не може да се надява на повече. Голямата ирония на войнишката професия. Войната просто застила пътя, по който да мине мирът. И така трябва да бъде. Някога бях същият като теб, Митерик. Мислех си, че има само едно вярно решение. Един ден, и той сигурно не е далече, ти ще ме смениш и ще видиш света в друга светлина.

— Да ви сменя ли? — чу се след известно мълчание.

— Подозирам, че великият архитект е недоволен от старшия си зидар. Генерал Яленхорм загина на Героите. Ти си единственият логичен избор. Или поне единственият, който аз подкрепям.

— Не знам какво да кажа.

— Ако знаех, че можех да постигна това, като просто се оттегля от командването, щях да съм го направил още преди години.

Мълчание.

— Искам Опкър да бъде повишен и назначен за командир на дивизията ми.

— Нямам възражения.

— А колкото до тази на генерал Яленхорм, мисля си…

— Полковник Фелниг вече получи командването — прекъсна го Крой. — Или по-точно генерал Фелниг.

— Фелниг? — ужасът се прокрадна в гласа на Митерик.

— Той има старшинство. Препоръката ми до Негово Величество е вече на път.

— Но аз просто не мога да работя с този човек…