Герои

— Можеш и ще го направиш. Фелниг е прозорлив, внимателен и предпазлив и ще те допълва и балансира, както ти допълваше и балансираше мен. Въпреки че, да си го кажем направо, често беше таралеж в гащите, като цяло за мен беше чест.

Чу се остро изпукване, като от ударени един в друг токове на ботуши.

Последва второ.

— Лорд-маршал Крой, честта е изцяло моя.

Тъни и часовият се изпънаха като струни, когато двете най-важни шапки в армията на Негово Величество се подадоха едновременно от шатрата. Крой се отправи навън с бърза походка и се стопи в сумрака. Митерик остана отпред, загледан в отдалечаващия се маршал, стискаше и отпускаше юмрук покрай крака си.

Тъни имаше уговорена среща с бутилка и спална постелка, затова се покашля нетърпеливо.

— Генерал Митерик, господине!

Митерик се обърна. Повече от очевидно бе, че бърше сълза, колкото и да се преструваше, че просто нещо му бе влязло в окото.

— Да?

— Ефрейтор Тъни, господине, знаменосец на Първи полк на Негово Величество.

Митерик свъси вежди.

— Същият Тъни, който беше произведен в старши сержант след Улриок?

— Същият, господине — издиша тежко с издути бузи Тъни.

— Същият Тъни, който беше разжалван след Дънбрек?

— Същият, господине.

Тъни увеси рамене.

— И същият Тъни, който беше изправен на военен съд след оная работа в Шрикта?

— За пореден път същият, господине. Но държа да отбележа, господине, че военният съд не откри доказателство за провинение, господине.

— Хм — прихна Митерик. — Бива си ги и тях, във военния съд. Какво те води насам, Тъни?

Тъни протегна ръка с писмото.

— Идвам в качеството си на знаменосец, господине, с писмо от командващия си офицер, полковник Валимир.

Митерик сведе поглед към ръката му, но не взе писмото.

— Какво пише в него?

— Не бих си позволил…

— Не вярвам, че войник с твоя опит с военния съд би носил писмо, без да е наясно със съдържанието му. Какво пише?

Генералът имаше право, реши Тъни.

— Вярвам, господине, че в писмото си полковникът излага надълго и широко причините за провалената си атака.

— Така, значи?

— Точно така, господине, освен това се извинява най-искрено на вас, господине, на маршал Крой, на Негово Величество, всъщност на всички поданици на Съюза и най-покорно моли за приемане на незабавната му оставка като командир на полка. Но наред с това настоява да бъде изслушан от военния съд — тази част не е много ясна, господине, — после продължава с похвала към качествата на хората в полка и с това, че поема цялата вина за провала на атаката, и…

Митерик взе писмото от ръката на Тъни, смачка го на топка и го хвърли в една локва.

— Предай на полковник Валимир да не се тревожи за станалото. — Загледа се в плуващото по повърхността на локвата парче хартия, докато се носеше леко през накъдреното отражение на смрачаващото се небе, после сви рамене. — Битка е. Всички правим грешки. Има ли смисъл, ефрейтор Тъни, да ти казвам да стоиш настрана от неприятности?

— Всеки съвет е приет с благодарност, господине.

— Ами ако го направя под формата на заповед?

— Всички заповеди също, господине.

— Хм. Свободен си.

Тъни отдаде чест по възможно най-угодническия начин, на който бе способен, обърна се и се отдалечи колкото можа по-бързо, преди някой да е решил отново да го даде на военен съд.

Времето след края на битката беше мечтата на спекуланта. Трупове за претърсване, трупове за изравяне и претърсване, трофеи за търгуване, пиячка, дървесна гъба и хъск за продан на празнуващи и скърбящи, на еднаква, възмутителна печалба, естествено. Беше виждал хора без пукната пара в джоба в продължение на цяла година преди битката да натрупват цяло състояние в първия час след нея. За беда, повечето стока на Тъни беше останала с коня му, който в момента беше кой знае къде, но независимо от това днес той нямаше настроение за търговия.

Затова заобиколи отдалече огньовете и хората около тях и тръгна зад предната линия, на север, през отъпканата нива. Подмина двама чиновници, които отмятаха в списък на светлината на газен фенер имената на мъртвите. Единият пишеше в дебел тефтер, а другият обикаляше от един безполезен труп на друг, уверявайки се, че именно този или онзи си струва да се върне обратно в Мидърланд — мъже от прекалено благороднически произход, че да лежат в северняшка земя. Все едно от труп до труп имаше разлика. Тъни прескочи стената, в гледане на която беше прекарал целия ден — сега отново, също като преди битката, просто приумица на някакъв фермер. Продължи напред в тъмното, към далечния ляв край на предната линия, където бяха разположени остатъците от Първи.

— Не знаех, просто не знаех, не го видях!

На трийсетина крачки от най-близкия огън, сред петно от бели цветя насред ечемика, стояха двама и гледаха нещо на земята. Единият беше видимо притеснен младеж, когото Тъни не познаваше. Най-вероятно новобранец. Държеше незареден арбалет в ръка. Другият беше Жълтен. Носеше факла в едната ръка и ръгаше ядосано с показалец пред лицето на младежа.