Герои

— Какво става? — изръмжа Тъни. Още докато приближаваше, го обземаше неприятно чувство. И то съвсем се влоши, когато видя какво гледаха двамата на земята. — О, не, не, не.

Уорт лежеше на едно голо петно пръст в ечемика, с отворени очи, изплезен език и стрела от арбалет в гърдите.

— Взех го за северняк! — каза младежът.

— Северняците са от северната ни страна, шибан глупак! — кресна в лицето му Жълтен.

— Помислих, че държи секира!

— Лопата. — Тъни я измъкна от ечемика, почти до пръстите на безжизнената лява ръка на Уорт. — Май тъкмо се е връщал, след като е свършил онова, което му се удаваше най-добре.

— Мамка му, ще те убия! — озъби се Жълтен и посегна към сабята си.

Момчето изписка стреснато и вдигна пред себе си арбалета като щит.

— Остави го. — Тъни застана между двамата, постави ръка на гърдите на Жълтен и въздъхна дълбоко. — Битка е. Всички правим грешки. Отивам да говоря със сержант Форест, да видим какво може да се направи. — Издърпа арбалета от треперещата ръка на момчето и пъхна в нея лопатата. — Междувременно ти се заеми с копане. За Уорт северняшката пръст ще свърши работа.

След битката

Не е нужно да чакаш дълго, нито да търсиш надалече, преди да осъзнаеш колко тънка е границата между това да бъдеш герой или просто овца.

Мики Мантъл

Краят на пътя

— Вътре ли е?

Тръпката кимна бавно.

— Вътре е.

— Сам ли е? — попита Гушата и сложи ръка на прогнилата дръжка на вратата.

— Беше, като влезе.

Разбирай, най-вероятно е с вещицата. Гушата не гореше от желание да се среща отново с нея, особено след като вече знаеше на какви изненади бе способна, но утрото беше на път и беше крайно време той самият също да хваща пътя. От има-няма десет години беше време. Но първо трябваше да каже на главатаря си. Така е редно. Издиша тежко през издути бузи, направи болезнена гримаса, когато прясно шитото му лице го заболя, завъртя дръжката на вратата и влезе.

Ишри стоеше в средата на пръстения под, с ръце на кръста и увиснала на една страна глава. Единият край на дългото ѝ палто и единият му ръкав бяха обгорели, част от яката му направо липсваше, а бинтовете под нея бяха почернели. Но кожата ѝ си беше все така съвършена, толкова, че светлината на факлата се отразяваше като в черно огледало от бузата ѝ.

— Защо ти е да се биеш с този глупак? — гледаше подигравателно тя и сочеше с дълъг показалец към Героите. — Не печелиш нищо от това. Влезеш ли в онзи кръг, няма да мога да те пазя.

— Мен ли да пазиш? — Дау седеше пред тъмния прозорец, прегърбил рамене, хванал небрежно дръжката на секирата си, малко под острието. Лицето му беше изцяло скрито в сянка. — Справял съм се в кръга с мъже, десет пъти по-корави от шибания принц Калдер.

Той прокара камъка за точене по стоманения ръб.

— Хм, Калдер — изсумтя Ишри. — Тук са замесени други сили. Такива, които ти не разбираш.

— Бих казал, че ги разбирам. Ти имаш вражда с този Пръв магус и използваш моята вражда със Съюза, за да се биеш с него. Близко ли съм до истината? Вие, вещици, магьосници и каквото там още, си мислите, че живеете в друг свят, но ако питаш мен, и двата ви крака са в този.

— Където има остър метал, има рискове — вирна непреклонно брадичка Ишри.

— Естествено. Това му е хубавото.

Камъкът изстърга отново по острието на секирата.

Ишри присви очи и изви презрително устни.

— Не мога да ви разбера вас, глупави бели хора, с проклетите ви битки и проклетата ви гордост.

Дау се ухили и зъбите му проблеснаха, когато лицето му излезе от сянката.

— О, ти си умна жена, няма спор, знаеш какви ли не полезни неща. — Прокара още веднъж камъка по острието и вдигна секирата, за да огледа на светлината лъщящата стомана. — Но за Севера не знаеш абсолютно нищо. Простих се с гордостта си още преди години. Не ми прилягаше. Всичкото това е заради името ми. — Той прокара лекичко палец по острието, сякаш галеше шията на жена, и сви рамене. — Аз съм Дау Черния. Колкото ти можеш да литнеш до луната, толкова аз мога да се измъкна от това.

— След всичките ми усилия… — поклати с погнуса глава Ишри.

— Хубаво, ако умра, ще си изплача очите от мъка за пропилените ти усилия, така по-добре ли е?

Тя изгледа навъсено Гушата, после Дау, докато той подпираше до прозореца секирата си.

— Никак няма да ми липсва времето в Севера — изсъска гневно Ишри, хвана единия край на опърленото си палто, заметна го с яростно движение нагоре към главата си, платът изплющя и тя изчезна.

На мястото, където бе стояла, остана да се спуска плавно към земята малко парченце овъглен бинт.

Дау го хвана с два пръста във въздуха.

— Предполагам, тя спокойно може да използва вратата, но няма да е така… драматично. — Той духна почернялото парченце плат и го проследи с поглед, докато се премяташе бавно във въздуха към пода. — Понякога искало ли ти се е да можеш просто да изчезнеш, Гуша?

„Кажи-речи, всеки ден от последните двайсет години“, помисли си Гушата.

— Може би тя е права — изпъшка той. — Знаеш. За кръга.