Кресчендо

Гласът на логиката би ме инструктирал да направя крачка назад и да поохладя страстите, но логиката вече ме беше напуснала. Ако той беше навредил на семейството ми, ако беше съсипал семейството ми, ако ме беше излъгал…

— Можеш ли да запалиш без ключове? — попита Ви.

— Пач ме научи.

Не изглеждаше убедена.

— Искаш да кажеш, че си виждала Пач да краде кола и сега смяташ да опиташ?

Тръгнах по пресечката към Империъл Стрийт, Ви заподтичва подире ми. Огледах се за коли и приближих до джипа. Опитах вратата — беше заключена.

— Няма никого — оповести Ви и заслони очи от двете си страни, за да надникне вътре. — Мисля, че трябва да си тръгнем пеша. Хайде, Нора, дръпни се от джипа.

— Трябва ни кола. Загазили сме.

— Имаме по два крака, ляв и десен. Моите са в настроение за малко упражнения. Нямат нищо против една приятна дълга разходка… Откачи ли? — изпищя тя.

Бях насочила върха на плажния чадър към прозореца от страната на шофьора.

— Какво? Трябва някак да влезем.

— Веднага свали чадъра! Ще привлечеш вниманието, ако разбиеш прозореца. Какво ти става? — попита тя и ме изгледа ококорена.

Един образ премина през съзнанието ми. Представих си Пач, надвесен над баща ми с пистолет в ръка. В тишината отекна изстрел.

Опрях длани на коленете си и се приведох напред, а в очите ми вече пареха сълзи. Земята се завъртя шеметно пред очите ми. По лицето ми се стекоха браздулици пот. Задушавах се, сякаш кислородът беше излетял от тялото ми. Колкото повече се мъчех да си поема въздух, толкова повече се парализираха дробовете ми. Ви ми крещеше, но виковете й долитаха от много далеч, сякаш изпод вода.

Изведнъж земята се закова неподвижно. Поех си три пъти отривисто дъх. Ви ме караше да седна и дрънкаше нещо за топлинен удар. Освободих се от ръцете й.

— Добре съм — казах и вдигнах ръка, когато тя понечи отново да ме приближи. — Добре съм.

За да й покажа, че нищо ми няма, се наведох за плажната си чанта, която бях изпуснала, и в този момент забелязах резервния ключ за джипа, който проблясваше на дъното. Ключът, който бях откраднала от стаята на Марси по време на купона й.

— Имам резервен ключ — казах и думите изненадаха и самата мен.

Ви набърчи чело изненадана.

— Пач не си ли го поиска?

— Никога не ми го е давал. Намерих го в стаята на Марси във вторник вечерта.

— Уха.

Пъхнах ключа в ключалката, качих се в джипа и се настаних на шофьорското място. Дръпнах седалката напред, завъртях ключа на запалването и стиснах волана с две ръце. Макар да беше горещо, ръцете ми бяха студени и трепереха.

— Нали не възнамеряваш нещо повече от това просто да закараш тази чудесия до нас? — попита Ви настъпателно. — Понеже вената на слепоочието ти трепери, а за последен път това се случи, преди да фраснеш Марси в челюстта в „Девилс Хендбег“.

Облизах устните си, които ми се сториха едновременно като шкурка и като гума.

— Той е дал на Марси резервен ключ за джипа… Би трябвало да паркирам това чудо на дъното на океана.

— Може да е имал основателна причина — нервно каза Ви.

Тихо се изсмях.

— Няма да направя нищо, преди да те откарам. — Завъртях волана рязко наляво и излязох на платното.

— Заклеваш ли се да съобщиш тази подробност на Пач, когато му обясняваш защо си откраднала джипа?

— Не го крада. В безизходица сме. Вземам го назаем.

— Не, просто си луда. — Усещах смайването на Ви, предизвикано от гнева ми. В погледа й четях колко нерационално намира поведението ми. Може и да беше нерационално. Може и да бях попрекалила. Нима не беше възможно двама човека да имат един и същ прякор? Да, биха могли. Биха могли, биха могли. Надявах се колкото повече го повтарям, толкова повече да си повярвам, но онова кътче от сърцето ми, на което бях избрала да вярвам, беше някак кухо.

— Хайде просто да се махаме от тук — каза Ви уплашено и предпазливо, както никога не говореше с мен. — Вкъщи има лимонада. После можем да погледаме телевизия. Може дори да дремнем. Тази вечер на работа ли си?

Тъкмо се канех да й отговоря, че Робърта не ме беше сложила на смяна тази вечер, но скочих на спирачката.

— Какво е това?

Ви проследи погледа ми. Наведе се напред и взе някакво парче розов плат от таблото. Размаха бикините помежду ни.

Спогледахме се — явно и двете мислехме за едно и също.

Марси.

Нямаше съмнение, че е тук с Пач. В момента, на плажа. Лежеше на пясъка. И кой знае какво още правеше.

По тялото ми премина мощна и предателска вълна от омраза. Ненавиждах го. Мразех и себе си, задето бях добавила името си към списъка на момичетата, които беше прелъстил и после изоставил. Обзе ме неистово желание да получа компенсация за наивността си. Не исках да бъда поредното момиче. Той не можеше да ме накара просто да изчезна. Ако Пач беше Черната ръка, щях да го открия. А ако имаше нещо общо със смъртта на баща ми, щях да го накарам да си плати.

— Да намери начин да се прибере — заявих, но челюстта ми потрепваше. Натиснах газта и по асфалта останаха следи от гумите.

* * *