Кресчендо

Часове по-късно стоях пред отворената врата на хладилника, оглеждах съдържанието му и търсех нещо, което да мине за вечеря. И когато нищо не привлече вниманието ми, се насочих към ъгловия бюфет. Там си избрах кутия макарони с формата на панделки и буркан със сос за спагети.

Когато часовникът на печката звънна, отцедих макароните, сипах си една купа и пъхнах соса в микровълновата. Нямахме пармезан, затова си настъргах чедар. Микровълновата звънна и аз залях макароните със соса и сиренето. Обърнах се да отнеса всичко на масата и установих, че Пач се е облегнал на нея. Едва не изпуснах купата със спагетите.

— Как влезе? — попитах.

— Не е зле да заключваш вратата. Особено когато си сама вкъщи.

Позата му беше спокойна, но очите не. Бяха като черен мрамор и ме пронизваха. Знаеше, че аз съм откраднала джипа. А и как не, след като беше паркиран на алеята пред къщи. Нямаше къде да скрия джип в къща, заобиколена от поле от едната страна и непроходими гори от другата. Пък и изобщо не ми хрумна да го крия, когато паркирах на алеята, толкова силни бяха отвращението и шокът ми. Всичко си дойде на мястото: умелите му думи, черните му проблясващи очи, огромният му опит с лъжите, съблазняването, жените. Бях се влюбила в дявола.

— Взела си джипа — каза Пач. Спокоен, но не доволен.

— Ви паркира на забранено място и закопчаха колата й. Трябваше да се приберем и точно тогава забелязахме джипа отсреща на улицата. — Дланите ми се изпотиха, но не опитах да ги избърша. Не и пред Пач. Тази вечер изглеждаше различен. По-суров, по-твърд. Светлината на кухненската лампа се плъзгаше по скулите му, черната му коса, разчорлена от деня, прекаран на плажа, падаше върху челото му и почти докосваше неприлично дългите му мигли. Устата му, която винаги тайничко бях определяла като чувствена, беше цинично извита в единия край — не беше сърдечна усмивка.

— Можеше да звъннеш и да ме предупредиш.

— Не си носех телефона.

— Ами Ви?

— Тя ти няма номера. А и не помня новия ти телефон. Нямаше как да се свържем с теб.

— Ти нямаш ключ от джипа. Как влезе?

Едва се сдържах да не му метна обвинителен поглед.

— С твоя резервен.

Видях го как съобразява какво целя. И двамата знаехме, че не ми е давал резервния ключ. Наблюдавах го внимателно дали знае, че говоря за резервния ключ на Марси, но в погледа му не просветна никакво разбиране. Беше овладян, непроницаем.

— Какъв резервен ключ? — попита той.

Въпросът ме разгневи още повече, понеже очаквах да знае точно за кой ключ говоря. Колко резервни ключа имаше? Колко други момичета държаха ключ от джипа му в чантите си?

— Този на гаджето ти — поясних. — Или това не е достатъчно разяснение?

— Я да видим дали съм разбрал. Откраднала си джипа, за да ми отмъстиш, понеже съм дал резервен ключ на Марси.

— Откраднах джипа, понеже двете с Ви трябваше да се приберем — отговорих хладно. — Преди време винаги беше до мен, когато ми трябваше. Реших, че може би все още е така, но явно съм сгрешила.

Очите на Пач не се откъсваха от моите.

— Ще ми кажеш ли за какво става дума всъщност? — И понеже не му отговорих, той измъкна един от столовете, напъхани под масата в кухнята. Седна, скръсти ръце и преспокойно изпружи крака. — Разполагам с време.

Черната ръка. Ето за това става дума. Обаче ме беше страх да му се противопоставя. Боях се какво може да науча и как би реагирал той. Сигурна бях, че няма никаква представа колко знам. Ако го обвинях, че е Черната ръка, нямаше връщане назад. Щях да съм длъжна да се изправя срещу истина, която би могла да унищожи душата ми.

Пач изви вежди:

— Ще си мълчим ли?

— Става дума за истината — казах. — Нещо непознато за теб.

Ако беше убил баща ми, как можеше да ме гледа в очите през цялото време, да ме уверява колко съжалява и нито веднъж да не ми признае истината? Как можеше да ме целува, да ме гали, да ме държи в обятията си и да живее преспокойно?

— Нещо непознато ли? От деня, в който се срещнахме, не съм те излъгал нито веднъж. Невинаги ти харесваше онова, което имам да ти кажа, но винаги съм бил откровен.

— Остави ме да вярвам, че ме обичаш. Това е лъжа!

— Съжалявам, че ти се е сторило лъжа. — Не съжаляваше. В очите му се четеше непримирим гняв. Адски му беше неприятно, че му държа сметка. Искаше да съм като всички останали момичета и да изчезна безследно в миналото му.

— Ако си изпитвал нещо към мен, защо се хвана с Марси след рекордно кратко време?

— А ти не се ли хвана със Скот след рекордно кратко време? Предпочиташ половин човек пред мен, така ли?

— Половин човек ли? Скот е човешко същество.

— Той е нефилим. — Пач направи безгрижен жест към входната врата. — Джипът струва повече.

— Може би той се чувства по същия начин по отношение на ангелите.

Пач сви рамене лениво и арогантно.

— Съмнявам се. Ако не бяхме ние, неговата раса нямаше да съществува.

— Чудовището на Франкенщайн не е обичало създателя си.

— И какво от това?

— Нефилимите вече търсят начин да отмъстят на ангелите. Може би това е само началото.