Кресчендо

Двамата с Риксън се спогледахме, но аз отместих поглед. Не исках да бъда част от тази работа. Освен това вече бях изключила. Мислите ми се въртяха механично около новата информация. Довечера. Пач и Марси. На среща. Апартаментът на Пач ще бъде празен.

Трябваше да вляза.

Шестнадесета глава

Три часа по-късно бедрата на Ви бяха почервенели, по горната част на стъпалата й имаше мехури, а лицето й беше подуто от жегата. Риксън си беше тръгнал преди час, а ние двете с нея мъкнехме чадъра и плажната чанта по пресечката на Олд Орчард Стрийт.

— Чувствам се странно — каза Ви. — Имам чувството, че ще припадна. Май трябваше да внимавам повече с това бебешко олио.

На мен ми се виеше свят и ми беше неприятно горещо, но това нямаше нищо общо с времето. Болка цепеше главата ми през средата. Непрекъснато се мъчех да преглътна лошия вкус в устата си, но колкото повече преглъщах, толкова повече ми се гадеше. Името Черната ръка непрекъснато изникваше в съзнанието ми, настояваше да го удостоя с цялото си внимание и забиваше нокти в главата ми всеки път, когато се помъчех да го пренебрегна. Не можех да мисля за това сега, пред Ви, понеже знаех, че в мига, в който го направя, ще рухна. Налагаше се още малко да пожонглирам с болката и да я подхвърлям във въздуха всеки път, когато аха да се стовари върху ми. Вкопчих се в безопасността на безчувственото опустошение и изтласках неизбежното колкото може по-надалеч. Пач. Черната ръка. Не може да бъде.

Ви се закова на място.

— Какво е това?

Стояхме на паркинга зад книжарницата, на няколко метра от доджа, а на лявата задна гума имаше голямо парче метал.

— Според мен е скоба — казах.

— Виждам. Но какво търси на колата ми?

— Явно наистина откарват автомобилите на нарушителите на наказателен паркинг.

— Не ми се прави на умна. Какво ще правим сега?

— Да се обадим на Риксън? — предложих.

— Няма да е доволен, че трябва да се връща чак до тук. Ами майка ти? Тя прибра ли се?

— Още не. Твоите родители?

Ви седна на тротоара и зарови лице в ръцете си.

— Сигурно струва цяло състояние да махнат скобата. Сега вече чашата преля. Мама ще ме изпрати в манастир.

Седнах до нея и двете заедно обмислихме възможностите.

— Имаме ли други приятели? — попита Ви. — Някой, когото можем да повикаме, без да се чувстваме виновни. Не бих се чувствала виновна да накарам Марси да дойде чак дотук, но съм сигурна, че не би го направила. Не и за нас. Особено пък за нас. Вие със Скот сте приятели. Той би ли дошъл според теб? Чакай малко… това не е ли джипът на Пач?

Проследих погледа на Ви към отсрещния край на пресечката. Тя излизаше на Империъл Стрийт и наистина там, до тротоара, беше паркиран черен лъскав джип „Командър“. Прозорците бяха матови и слънцето блестеше, отразено от тях.

Пулсът ми се ускори. Не биваше да се срещам с Пач. Не тук. Още не. Не и когато единственото, което ме спираше да не се разрева, беше старателно издигнатият бент, чиято основа се напукваше още по-надълбоко с всяка изминала секунда.

— Сигурно е наблизо — каза Ви. — Изпрати му съобщение и му кажи, че сме закъсали. Може и да не го харесвам, но ще го използвам да ме откара у дома.

— По-скоро ще изпратя съобщение на Марси, отколкото на Пач. — Надявах се Ви да не усети странната и печална нотка на отчаяние и омраза в гласа ми. Черната ръка… Черната ръка… не Пач… моля те, не Пач… грешка, обяснение… Главоболието ми стана непоносимо, сякаш собственото ми тяло ме предупреждаваше да престана да мисля за това в името на собствената си безопасност.

— На кого още можем да се обадим? — попита Ви.

И двете знаехме на кого можем да се обадим. На абсолютно никого. Нямахме други приятели. Никой не ни дължеше услуга. Единственият човек, който щеше да зареже всичко и да ми се притече на помощ, седеше до мен. И обратното.

Насочих вниманието си към джипа. Изправих се без всякаква причина.

— Ще се приберем с джипа. — Не бях сигурна точно какво послание ще изпратя на Пач с тази своя постъпка. Око за око? Ти ме нарани, сега и аз ще те нараня. Или може би: това е само началото, ако си виновен за смъртта на татко…

— Пач няма ли да се ядоса, когато разбере, че ти си откраднала джипа му? — попита Ви.

— Пет пари не давам. Няма да вися тук цяла вечер.

— Имам лошо предчувствие — призна Ви. — Не харесвам Пач дори при нормални обстоятелства, камо ли ако е ядосан.

— Къде остана приключенският ти дух? — Беше ме обзело бясно желание и не исках нищо по-силно от това да откарам джипа и да изпратя на Пач послание. Представях си как блъскам джипа в някое дърво. Не достатъчно силно, че да се отворят въздушните възглавници, но достатъчно, за да се посмачка ламарината. Малък спомен от мен. Предупреждение.

— Приключенският ми дух не се простира до самоубийствена мисия в стил камикадзе — поясни Ви. — Няма да е приятно, когато Пач разбере, че си била ти.