Кресчендо

Пач свали шапката си и прокара пръсти през косата си. Съдейки по изражението му, останах с впечатлението, че положението е много по-опасно, отколкото смятах първоначално. Колко голяма беше вероятността нефилимите да наложат надмощие над падналите ангели? Със сигурност не през този хешван. Пач едва ли искаше да ми каже, че след по-малко от пет месеца пълчища от паднали ангели ще нападнат и в крайна сметка ще убият десетки хиляди хора. Обаче от поведението му, дори от погледа му правех извода, че точно това се очаква.

— И вие какво ще направите? — попитах ужасена.

Той взе чашата с вода, която си бях наляла и оставила на масата, и отпи:

— Наредиха ми да не се меся.

— Архангелите ли?

— Нефилимите са зли. Те изобщо не би трябвало да населяват земята. Съществуват само заради гордостта на падналите ангели. Архангелите не искат да имат нищо общо с тях. Няма да се намесят в нищо, свързано с нефилимите.

— И всички хора ще измрат?

— Архангелите имат собствен план. Понякога трябва да се случат някои лоши неща, за да се случат и добрите.

— План ли? Какъв план? Да гледат как невинни хора измират?

— Нефилимите ще паднат в капана, който сами залагат. Ако трябва да умрат хора, за да бъде унищожена нефилимската раса, архангелите ще поемат този риск.

Цялата настръхнах.

— И ти си съгласен с тях?

— Сега съм ангел пазител. Предан съм на архангелите. — В очите му се разгоря пламъче на неистова омраза и за един кратък миг си мислех, че тя е насочена към мен. Сякаш Пач винеше мен за онова, в което се е превърнал. В своя защита аз пък изпитах пристъп на гняв. Нима напълно беше забравил онази нощ? Бях пожертвала живота си заради него, а той не прие жертвата ми. Ако искаше да вини друг за положението, в което се намираше, виновникът не бях аз.

— Колко силни са нефилимите? — попитах.

— Достатъчно. — Гласът му беше тревожно лишен от загриженост.

— Могат да дадат отпор на падналите ангели най-рано през този хешван, нали?

Той кимна.

Обгърнах тялото си с ръце, за да прогоня дълбока и внезапно появила се ледена тръпка, но причината за нея беше по-скоро психологическа, отколкото физическа.

— Трябва да направиш нещо.

Той затвори очи.

— Ако падналите ангели не могат да обсебват нефилими, ще се насочат към хората — казах, опитвайки се да преодолея небрежното му отношение и да събудя съвестта му. — Ти така ми каза. Десетки хиляди хора. Може би Ви. Може би мама. Може би мен.

Той продължаваше да мълчи.

— Пука ли ти изобщо?

Погледът му се стрелна към часовника и той стана от масата.

— Никак не ми се тръгва, преди да сме си довършили разговора, но закъснявам. — Резервният ключ за джипа беше в една чиния на плота и той го прибра в джоба си. — Благодаря за ключа. Ще добавя и вземането на джипа към сметката ти.

Застанах между него и вратата.

— Към сметката ми ли?

— Докарах те от „Зи“, свалих те от покрива на Марси, а сега взе назаем и джипа ми. Не правя услуги безплатно.

Бях напълно сигурна, че не се шегува. Всъщност беше адски сериозен.

— Можем да се споразумеем да ми плащаш след всяка отделна услуга, но реших, че ще е по-лесно да водя сметка. — Усмивката му представляваше просто дразнеща извивка на устните. Първокласно самодоволство.

Присвих очи:

— Наистина се забавляваш, нали?

— Скоро ще поискам да ми се разплатиш и тогава наистина ще се забавлявам.

— Не си ми дал назаем джипа — възразих. — Откраднах го. И не беше услуга — аз така реших.

Той отново погледна часовника си.

— Ще довършим разговора по-късно. Трябва да вървя.

— Точно така. На кино с Марси. Върви се забавлявай, докато моят свят виси на косъм. — Казвах си, че искам той да си тръгне. Заслужаваше Марси. Пет пари не давах. Дори ми се искаше да го замеря с нещо, да затръшна вратата в гърба му. Само че нямаше да го пусна да си тръгне, без да задам въпроса, който прогаряше всяка моя мисъл. Зарових зъби във вътрешната страна на бузата си, за да не допусна гласът ми да потрепери. — Ти ли уби баща ми? — Гласът ми прозвуча хладно и овладяно, все едно не беше моят глас, а на човек, който бе преизпълнен до мозъка на костите си с омраза, обвинения и разруха.

Пач се закова на място с гръб към мен.

— Какво се случи през онази нощ? — Дори не се помъчих да скрия отчаянието в гласа си.

След като помълча малко, Пач каза:

— Питаш ме, сякаш смяташ, че би трябвало да знам отговора.

— Знам, че ти си Черната ръка. — Затворих очи за миг и усетих, че вълна от отвращение залива цялото ми тяло.

Той погледна през рамо.

— Кой ти каза?

— Значи е истина? — Усетих ръцете си стегнати в юмруци отстрани край тялото ми и че цялата треперя неконтролируемо. — Ти си Черната ръка. — Взирах се в лицето му и се молех по някакъв начин да ме опровергае.

Стоящият часовник в коридора отмери точен час — тежък и отекващ звук.

— Махай се — наредих. Не исках да се разплача пред него. В никакъв случай. Нямаше да му доставя това удоволствие.

Той стоеше неподвижен, лицето му беше студено и непроницаемо, малко сатанинско.

Часовникът прозвуча в тишината. Едно, две, три.

— Ще те накарам да си платиш — предупредих го, но гласът ми прозвуча непривично.

Четири, пет.