Кресчендо

— Ще намеря начин. Заслужаваш да отидеш в ада. Ще съжалявам само ако архангелите ме изпреварят.

Гореща черна светкавица прекоси очите му.

— Заслужаваш всичко, което ще ти се случи. Всеки път, когато си ме целувал и прегръщал, макар да си знаел какво си причинил на баща ми… — Задавих се и се извърнах, понеже рухвах, а не можех да си го позволя.

Шест.

— Върви си — наредих с тих, но уверен глас.

Вдигнах гневен и изпълнен с омраза поглед с намерението да накарам Пач да си тръгне, но установих, че съм съвсем сама в коридора. Огледах се — мислех, че просто се е отдалечил, но него го нямаше. Странна тишина надвисна между сенките и аз си дадох сметка, че часовникът е престанал да бие.

Стрелките му бяха застинали на шест и дванайсет — бяха спрели в мига, в който Пач си беше отишъл завинаги.

Седемнадесета глава

След като Пач си тръгна, свалих плажните си дрехи и облякох джинси, фланелка и тънкото черно шушляково яке, което бях спечелила миналата година на коледното парти на „и-Зайн“. Макар че коремът ми се свиваше от тази мисъл, трябваше да претърся апартамента на Пач — и трябваше да го направя днес, преди да е станало твърде късно.

Глупаво беше от моя страна да казвам на Пач, че той е Черната ръка и че аз го знам. Беше ми се изплъзнало в момент на враждебно безразсъдство. Изгубих предимството си, което се дължеше на изненадата. Съмнявах се, че Пач ме възприема като реална опасност — вероятно намираше за смехотворна заплахата ми да го изпратя в ада, — но разполагах със сведения, които той правеше всичко по силите си да запази тайна. Предвид всичко, което ми беше известно за всезнаещите и всевиждащи архангели, явно не му е било лесно да запази в тайна участието си в убийството на баща ми. Аз не можех да го изпратя в ада, но архангелите можеха. Ако намерех начин да се свържа с тях, грижливо пазените му тайни щяха да бъдат разкрити. Архангелите си търсеха само повод, за да го натирят в пъкъла. Е, аз щях да им го дам.

Очите ми се насълзиха и примигнах, за да прогоня сълзите. Имаше период през живота ми, когато за нищо на света не бих повярвала, че Пач е убил баща ми. Самата мисъл би ми се сторила смехотворна, абсурдна, оскърбителна. Но това само показваше колко умно беше успял да ме заблуди той.

По всичко личеше, че Пач крие тайните си в своя апартамент в Суотмор. Това беше уязвимото му място. Никой, освен Риксън нямаше достъп до там. Днес бях споменала на Риксън, че аз съм влизала, и той искрено се беше учудил. Пач не искал да се знае къде живее, така ми каза Риксън. А дали беше успял да се скрие от архангелите? Неочаквано потръпнах, когато се запитах какво ли крие там. Злокобно усещане плъзна по гръбнака ми и сякаш ме предупреждаваше да не ходя, но имах дълг пред татко да изправя убиеца му пред правосъдието.

Намерих фенерче под леглото си и го мушнах в предния джоб на якето си. Тъкмо се изправях, когато погледът ми попадна на дневника на Марси. Беше на лавицата с книгите ми. Позамислих се, усещайки как прогаря съзнанието ми. Въздъхнах и пъхнах дневника при фенерчето, заключих и тръгнах пеша.

Извървях разстоянието от километър и половина до Бийч, после се качих на автобус до Херинг Стрийт. Вървях три пресечки до Кийт с надеждата да хвана друг автобус до Клемънтайн, после се изкачих по живописното възвишение към квартала на Марси, което беше най-изисканото място в Колдуотър. В нощния въздух се усещаше уханието на прясно окосена трева и на хортензии, улично движение на практика нямаше. Колите бяха спретнато прибрани в гаражи и улиците изглеждаха по-широки и по-чисти. Прозорците на белите колониални къщи отразяваха заревото на бавно залязващото слънце и аз си представях как зад капаците семействата са седнали на късна семейна вечеря. Прехапах устна, слисана от внезапния прилив на безутешно съжаление. Семейството ми вече никога нямаше да седне да вечеря заедно. Три вечери седмично се хранех сама или у Ви. През останалите четири вечери, докато мама беше у дома, обикновено ядяхме на подноси пред телевизора.

Заради Пач.

Завих по Бренчли и започнах да броя къщите до дома на Марси. Червената й спортна тойота беше паркирана на алеята, но знаех, че тя не си е вкъщи. Сигурно Пач я взел за киното с джипа си. Прекосих моравата и тъкмо се канех да оставя дневника на верандата, когато входната врата се отвори.

Марси беше преметнала чантата си през рамо, държеше в ръка ключове и по всичко личеше, че излиза. Замръзна на входа, когато ме видя.

— Какво търсиш тук? — попита.

Понечих да кажа нещо, но минаха цели три секунди, преди да успея.

— Аз… аз не очаквах да си вкъщи.

Тя присви очи.

— Е, вкъщи съм.

— Мислех, че ти и Пач… — не успявах да говоря свързано. Дневникът беше в ръцете ми, точно пред очите й. Марси щеше да го види всеки момент.

— Той отмени срещата — рязко каза тя, за да ми покаже, че не е моя работа.