Кресчендо

Едва я чух. Ей сега щеше да види дневника. Никога преди не ми се е искало толкова силно да върна времето назад. Трябваше да обмисля всичко предварително. Трябваше да предвидя, че тя може и да си е у дома. Нервно се огледах към улицата, като че ли някой можеше да ми се притече на помощ.

Марси ахна и шумно си пое въздух между зъбите.

— Какво прави дневникът ми у теб?

Завъртях се с пламнали бузи.

Тя слезе от верандата с решителни крачки, грабна дневника и инстинктивно го притисна към гърдите си.

— Ти… ти ли си го взела!

Ръцете ми се отпуснаха безпомощно покрай тялото.

— Взех го онази вечер, по време на купона. Беше много глупаво от моя страна. Съжалявам…

— Прочете ли го? — попита тя.

— Не.

— Лъжеш — подсмихна се тя. — Прочела си го, нали? Защо не? Мразя те! Толкова ли е скучен животът ти, че трябва да ровиш в моя? Всичко ли прочете, или само частите за теб?

Тъкмо щях да започна разпалено да твърдя, че дори не съм го отворила, когато думите на Марси накараха мислите ми да спрат за момент и да превъртят назад.

— За мен ли? Какво си писала за мен?

Тя хвърли дневника на верандата отзад, после изпъна рамене.

— Какво ми пука? — каза, скръсти ръце и ме изгледа гневно. — Вече знаеш истината. Как се чувстваш сега, като знаеш, че майка ти се чука със съпрузите на други жени?

Засмях се невярващо, но и с доста голяма доза гняв.

— Моля?

— Наистина ли мислиш, че майка ти е извън града толкова вечери? Ха!

И аз застанах в позата на Марси.

— Ами да.

Какво намекваше?

— Тогава как си обясняваш, че колата й е паркирана по-надолу по улицата веднъж в седмицата?

— Припознала си се — заявих, но усещах как гневът започва да клокочи в мен. Сигурна бях, че знам какво се опитва да постигне Марси. Как се осмеляваше да обвинява майка ми, че има връзка? И то точно с баща й. Дори той да беше последният мъж на земята, мама по-скоро би умряла. Мразех Марси и мама го знаеше. Тя не спеше с бащата на Марси. Никога не би ми го причинила. Никога не би го причинила на баща ми. Никога.

— Бежов таурус, номер Х2124? — попита Марси с леден тон.

— Е, знаеш номера на колата й — казах след малко, опитвайки се да пренебрегна стягането в гърдите. — Това нищо не доказва.

— Отвори си очите, Нора. Родителите ни се познават още от гимназията. Твоята майка и моят баща. Те са били заедно.

Поклатих глава.

— Това е лъжа. Майка ми изобщо не е споменавала баща ти.

— Защото не иска ти да знаеш. — Очите й святкаха гневно. — Понеже тя още е с него. Това е мръсната й малка тайна.

Поклатих глава по-отривисто, но се чувствах като счупена кукла.

— Майка ми може и да познава баща ти от гимназията, но това е било отдавна, преди да се запознае с татко. Не е била тя. Видяла си друга кола, паркирана на улицата. Когато не си е у дома, мама е по работа извън града.

— Видях ги заедно, Нора. Беше твоята майка, затова не й търси извинения. Онзи ден, когато отидох в училище, написах със спрей онова нещо на шкафчето ти. Не схвана ли? — Гласът й напомняше по-скоро възмутено съскане. — Те спят заедно. Правят го през всичките тези години. Което означава, че татко може да е твой баща. А ти може да си ми… сестра.

Думите на Марси се стовариха като острие помежду ни.

Обхванах тялото си с ръце и се извърнах, имах чувството, че всеки момент ще повърна. Сълзи задавиха гърлото ми и запариха в дъното на носа ми. Без да продумам, тръгнах сковано по алеята пред къщата на Марси. Мислех, че тя ще изкрещи някаква гадост след мен, но не би могла да ми каже нищо по-лошо от това.

* * *

Не отидох в апартамента на Пач.

Явно съм изминала пеша цялото разстояние обратно до Клемънтайн, покрай автобусната спирка и градския плувен басейн, защото когато се опомних, седях на една пейка пред тревната площ на библиотеката, в конуса светлина от една улична лампа. Нощта беше топла, но аз свих колене към гърдите си и цялото ми тяло затрепери. В главата ми бъкаше от объркани и оплетени теории.

Взирах се в мрака край себе си. По улицата минаваха фарове, приближаваха се, после подминаваха. Спонтанен смях, предизвикан от някаква комедия по телевизията, долетя от прозорец от отсрещната страна на улицата. Кожата на ръцете ми настръхна от по-хладни пориви на вятъра. Опияняващата миризма на трева, мускусна и влажна от слънцето през деня, вече ме задушаваше.

Лежах по гръб на пейката, затворила очи, за да не виждам звездния прах. Бях преплела разтрепераните си длани върху корема, а пръстите ми сякаш бяха замръзнали клонки. Чудех се защо животът понякога е толкова отвратителен, защо хората, които обичах най-силно, ме разочароват най-много, питах се към кого ми се иска да насоча омразата си — към Марси, към баща й или към майка ми.

Дълбоко в себе си се бях вкопчила в надеждата, че Марси греши. Надявах се да мога да запокитя тази интрига обратно във физиономията й. Само че отчаянието, което ме разкъсваше, ми подсказваше, че ме очаква разочарование.