Кресчендо

Не можех да определя точно откога е споменът, но беше някъде от последната година. Може би малко преди смъртта на баща ми… Не, след това. Денят беше топъл — пролет. Погребението беше минало, периодът, в който ми беше позволено да скърбя, беше приключил и аз се бях върнала на училище. Ви ме беше уговорила да избягаме от часовете, а по онова време не бях в състояние да се противопоставям на нищо. Просто се носех по течението. Справях се някак. Мислех, че мама ще е на работа, затова отидохме до нашата къща. Вървяхме сигурно цял час.

Когато къщата се показа пред погледа ни, Ви ме дръпна от пътя.

— На алеята ви има кола — каза тя.

— Чия е? Прилича ми на ленд крузър.

— Майка ти не кара такова чудо.

— Да не е някой детектив? — Малко вероятно беше детектив да кара джип за шейсет хиляди долара, но толкова бях свикнала детективи да идват вкъщи, че това беше първото, което ми хрумна.

— Да се приближим.

Бяхме стигнали почти до алеята, когато входната врата се отвори и отвътре долетяха гласове. Майка ми… и един по-плътен глас. Мъжки глас.

Ви ме дръпна отстрани на къщата.

Наблюдавахме как Ханк Милар се качва в крузъра и потегля.

— Шантава работа — отбеляза Ви. — Винаги подозирам мръсна игра, но майка ти е най-праволинейният човек, когото познавам. Обзалагам се, че се е опитвал да й продаде кола.

— И е дошъл чак дотук?

— Ами да, скъпа. Търговците на коли нямат мярка.

— Тя вече си има кола.

— Форд. Това е най-големият враг на тойотата. Бащата на Марси ще се успокои само когато целият град кара тойота…

Отскубнах се от спомена. Ами ако той всъщност не й беше продавал кола? Ами ако те — преглътнах неволно — всъщност са имали връзка?

Къде да отида сега? У дома? Вече не усещах къщата като свой дом. Там вече не се чувствах в безопасност, а като в кутия, пълна с лъжи. Родителите ми бяха разказвали история за любов, задружност и сплотено семейство. Само че ако Марси казваше истината — както се опасявах, — семейството ми е било пълна измислица. Огромна лъжа, за която изобщо не подозирах. Не трябваше ли да има предупредителни признаци? Не трябваше ли да ме осени прозрението, че тайно съм подозирала всичко още от самото начало, но съм предпочела отричането пред болезнената истина? Това беше наказанието ми, задето се доверявах на другите. Това беше наказанието ми, задето търсех доброто в хората. Колкото и да ненавиждах Пач в момента, завиждах на хладната дистанцираност, която го отделяше от всички останали. Той подозираше най-лошото у хората и колкото и ниско да паднеха, той вече го беше предвидил. Беше закоравял и здраво стъпил на земята, но хората го уважаваха заради това.

Него уважаваха, а мен ме лъжеха.

Станах от пейката и набрах номера на мобилния на мама. Не знаех какво ще й кажа, когато вдигне, оставих да ме направляват гневът и обидата от предателството. Докато телефонът й звънеше, по бузите ми се стичаха парещи сълзи. Ядосано ги изтрих. Брадичката ми трепереше и всеки мускул на тялото ми беше стегнат. В съзнанието ми изникваха яростни и ненавистни думи. Представях си как й крещя всичките тези думи, как я прекъсвам всеки път, когато понечи да се защити с още лъжи. А ако се разплачеше… нямаше да ми домъчнее. Тя заслужаваше да изпита пълната тежест на болката заради избора, който беше направила. Включи се гласовата й поща и аз едва се сдържах да не запокитя телефона си мрака.

След това звъннах на Ви.

— Здрасти, скъпа. Нещо важно ли е? Аз съм с Риксън…

— Ще се махна от къщи — заявих, без да давам пет пари, че гласът ми е дрезгав от плача. — Може ли да остана у вас за малко? Докато реша какво да правя?

Дишането на Ви изпълни ушите ми.

— Какво?

— Мама се прибира в събота. Дотогава искам да съм се махнала. Може ли да остана до края на седмицата?

— А може ли да попитам…

— Не.

— Добре, разбира се — каза Ви, мъчейки се да прикрие изненадата си. — Остани, няма проблем. Изобщо няма проблем. Ще ми кажеш, когато си готова.

Усетих как в гърлото ми се надигат още сълзи. В момента Ви беше единственият човек, на когото можех да разчитам. Беше досадна и мързелива, но никога не ме беше лъгала.

* * *

Прибрах се вкъщи към девет и облякох памучна пижама. Нощта не беше студена, но въздухът беше влажен и влагата сякаш се просмукваше под кожата ми и ме вледеняваше до кости. Приготвих си чаша топло мляко и легнах. Рано беше за сън, но няма да можех да заспя, дори да бях мъртва. Мислите ми продължаваха да се лутат разпокъсани. Вперих поглед в тавана, мъчейки се да залича последните шестнайсет години и да започна на чисто. Колкото и да опитвах, не можех да си представя, че Ханк Милар е баща ми.

Станах от леглото и отидох в стаята на мама. Отворих раклата й и затърсих училищния й годишник. Изобщо не знаех дали има такъв, но ако имаше, трябва да беше в раклата. Ако двамата с Ханк Милар бяха учили заедно, трябваше да има снимки. Ако бяха влюбени, той щеше да е подписал годишника й по някакъв специален начин, така че да го покаже. Пет минути по-късно вече бях претърсила скрина основно и не бях намерила нищо.