Невидимият пазител

Но имаше още нещо, което Дюпри й беше казал. То звучеше в главата й като една от онези песнички, които човек не спира да си тананика, без дори да помни целия им текст. Как бе започнало всичко? Беше умен въпрос, който вече си бе задавала, без да открие отговора, но той беше важен именно заради това. Убиец като този не се появява от нищото изведнъж, а проучванията в търсене на престъпници с подобен профил не бяха хвърлили никаква светлина върху случая. Рестартирай. Изключи и после пак включи. Понякога отговорът не е решението на загадката. Всичко зависи от това, да съумееш да зададеш правилния въпрос. Въпросът. Формулировката. Какво трябва да знам? Трябва да знам какъв е въпросът. Тя погледна отражението си в огледалото и я озари просветление. С бързи движения захвърли халата и отново облече предишните си дрехи. Когато пристигна в управлението, инспектор Сабалса продължаваше да работи.

— Здравейте, госпожо инспектор, тъкмо си тръгвах — каза той, оправдавайки се, че е още там.

— Ще се наложи да ви помоля да останете още малко.

Той кимна.

— Разбира се, както наредите.

— Искам да потърсите всички случаи на убийства на непълнолетни момичета в долината през последните двайсет и пет години.

Той ококори очи.

— Това може да отнеме часове, а и не знам дали разполагаме с цялата информация. Сигурно я има в главния регистър, но по онова време Окръжната полиция не се е занимавала с убийства.

— Прав сте — каза тя, без да крие своето раздразнение. — Колко назад можем да стигнем?

— Десетина години, но с инспектор Ириарте вече опитахме безуспешно.

— Добре, вървете.

— Сигурна ли сте?

— Да, сетих се нещо… Не се тревожете, ще говорим утре.

Тя извади телефона и затърси някакъв номер.

— Падуа, помните ли, че ми дължите услуга?

Петнайсет минути по-късно вече беше в управлението на жандармерията.

— Двайсет и пет години е много време, някои от случаите дори не са в системата. Ако ви трябва достъп до архива, ще трябва да отидете в Памплона. Тогава отдел „Убийства“ беше към Националната полиция, а ние се занимавахме повече с контрола по пътищата, с границите и тероризма… Но ще направя каквото мога. Какво конкретно търсите?

— Престъпления, извършени срещу млади жени в цялата долина. Вече търсихме десет години назад, но нямам почти никаква информация отпреди това.

Той кимна, обмисляйки какво й трябва, и започна да търси досиета в компютъра.

— От 1987 година… Може ли да конкретизирате още малко… Какъв вид насилие издирвате?

— Такова, при което жертвите са открити в реката, в гората, удушени, без дрехи…

— А — възкликна той, сякаш се бе сетил за нещо, — имаше един случай, за който баща ми говореше често, за някакво момиче, което било изнасилено и удушено в Елисондо. Беше доста отдавна, бил съм много малък. Казваше се Краус, беше рускиня или нещо такова… Нека да потърся — каза той, въвеждайки отново паролата си. — Ето, Клас, не Краус. Тереса Клас. Изнасилена и удушена, открита в земите край фермата, където работела като компаньонка на възрастната собственичка. Задържали малкия син на жената, но скоро го освободили, без да му повдигнат обвинения. Разпитали няколко работници, но накрая случаят замрял.

— Кой го е разследвал?

— Националната полиция.

— Има ли име?

— Не, но помня, че когато влязох в Академията — каза той, докато продължаваше да търси, — шефът на отдел „Убийства“ беше капитан от Националната полиция в Ирун. Не помня името му, но мога да се обадя на баща ми, той също беше жандармерист и със сигурност знае — каза Падуа, набирайки телефонен номер. Говори няколко минути и после затвори. — Алфонсо Алварес де Толедо, познато ли ви е?

— Той не беше ли писател, или нещо подобно?

— Да, започнал да пише, след като се пенсионирал. Още живее в Ирун, баща ми ми даде телефона.

За разлика от Елисондо, Ирун беше необичайно оживен, въпреки че бе един през нощта. Баровете по улица „Луис Мариано“ бяха претъпкани с посетители, които излизаха отвътре под звуците на музика. Амая извади късмет и успя да паркира на мястото, освободено от две шумни двойки, които се качиха в един автомобил.

Алфонсо Алварес де Толедо имаше типичния за крайбрежието загар, изненадващ по това време на годината, и изглежда, не се притесняваше от хилядите малки бръчици, набраздили лицето му в резултат не толкова на възрастта, колкото на прекалената му страст към слънцето.

— Инспектор Саласар, за мен е удоволствие, чувал съм много добри неща за вас.

Тя се учуди, още повече че този бивш шеф на отдел „Убийства“ бе решил да се пенсионира преждевременно, след като бе получил широка известност с поредица от криминални романи, пожънали фурор преди години. Той я поведе по един широк коридор към хола, където една шейсетина годишна жена гледаше телевизия.

— Може да говорим тук. Не се притеснявайте от жена ми, цял живот е била полицейска съпруга и винаги съм коментирал случаите си с нея… Уверявам ви, че в нейно лице полицията е изгубила велик детектив.

— Не се съмнявам — каза Амая, усмихвайки се на жената, която й подаде ръка и отново се задълбочи в среднощното светско предаване.