Невидимият пазител

— Не работата. Обича да прави пасти, а това е различно. Не искам да си представям как щеше да изглежда това при нея, какво говориш… Не може да контролира даже собствения си живот, безотговорна е, незряла е и мисли, че парите падат от небето. Ако мама и татко не й бяха оставили къщата, нямаше да има къде да живее. С оня нещастник мъжа й, безподобен наркоман и безделник, който я скубе за пари и ходи да сваля девойките. Тази ли Росаура може да управлява бизнеса? Липсват й нужните качества. Ако не е вярно, къде е тя сега? Защо я няма тук, за да ни покаже таланта си?

— Може би ако не беше толкова сурова с нея…

— Животът е суров, сестра ми — отвърна Флора с обидно презрителен тон.

— Мисля, че Росаура е добро момиче, а и всеки може да сгреши при избора на съпруг.

Сякаш гръм удари Флора. Тя замлъкна, гледайки я втренчено, и Амая се досети, че мисли за Виктор.

— Флора, нямах предвид Виктор.

— Ясно — бе нейният отговор.

И Амая предусети, че подготвя цялата си артилерия.

— Флора…

— Да, двете сте много добрички, изпълнени с добри намерения, кажи ми обаче, добро момиче, къде беше ти, когато мама се разболя?

Амая поклати отвратено глава.

— Наистина ли искаш да се връщаш на това?

— Какво има, добро момиче, не ти е приятно да говорим как заряза болната си майка ли?

— По дяволите, Флора, болната си ти — възмути се Амая. — Бях на двайсет години, учех в Памплона, идвах си всяка събота и неделя, а ти и Рос бяхте тук, работехте тук и вече бяхте омъжени.

Флора се изправи и тръгна към нея.

— Това не беше достатъчно. Идваше в петък и си тръгваше в неделя. Знаеш ли колко дни има седмицата? Седем, със седем нощи — каза тя, разпервайки една ръка и два пръста пред лицето си. — И знаеш ли кой беше до мама всяка нощ? Аз, не ти, а аз. — Тя се удари разпалено в гърдите. — Давах й да яде, къпех я, слагах я да си легне, сменях й памперсите и отново я слагах да си легне, носех й вода и тя отново се напикаваше. Удряше ме и ме обиждаше, ругаеше ме, мен, единствената, която винаги бях до нея. Сутрин пристигаше Рос и я извеждаше на разходка в парка, докато аз отварях работилницата, след като цяла нощ не бях подгънала крак. И когато се прибирах вкъщи, всичко започваше отначало, ден след ден, без помощ отникъде, защото и на Виктор не можех да разчитам. В крайна сметка не беше негова майка. Той се грижи за неговата, когато се разболя и умря, но извади повече късмет — беше пневмония, която я умори за два месеца. А аз трябваше да се боря три години. Така че, добри ми момичета, кажете къде бяхте и дали нямам право да ви наричам безотговорни.

След което й обърна гръб и закрачи бавно към бюрото си, където отново седна.

— Мисля, че си несправедлива. Доколкото си спомням, Рос караше нощни смени, за да бъде с нея сутринта, а и ти сама настоя мама да живее при теб, когато татко почина. Двете винаги сте се разбирали, към теб винаги бе изпитвала нещо по-специално, което не изпитваше към Рос, да не говорим за мен. Освен това двете бяхте по-големи, аз бях още дете, а и живеех далеч. Идвах винаги когато можех, и знаеш, че както Рос, така и аз бяхме съгласни да я настаним в психиатрия, когато се влоши. Подкрепихме те напълно, когато се наложи да я обявим за психичноболна, дори предложихме пари, за да платим болницата.

— Да платите. Вие, безотговорните, всичко оправяте така. Плащате и се отървавате от проблема. Не, не беше въпрос на пари, знаеш, че когато татко умря, остави предостатъчно пари. Беше въпрос на дълг. А и да я вкараме в психиатрия, не беше моя идея, а на онзи проклет доктор — изрече тя задавено.

— За бога, Флора, абсурдно е, че пак говорим за това. Мама не беше добре, вече не можеше да се грижи дори за себе си, камо ли за бизнеса. Доктор Салаберия го предложи, защото знаеше какви проблеми ни създава това, а ти видя и че съдията нямаше никакви колебания. Не знам защо се измъчваш с това.

— Този доктор се намеси в неща, които не го засягаха, и вие двете му позволихте. Не биваше да ви оставям да я пратите в болница. Нямаше да свърши така, ако бях лекувала пневмонията й вкъщи. Знаех си, че е много слаба и че болницата е лоша идея, но не пожелахте да ме чуете и всичко свърши зле.

Амая погледна сестра си с дълбокото чувство на съжаление, което й причиняваше гледката на толкова злоба, на такова отвращение. Преди време щеше да скочи като ужилена, влизайки в играта й на упреци, обяснения, присъди, но работата й в полицията я бе научила на здравомислие, хладнокръвие и самоконтрол, които бе прилагала на практика стотици пъти пред толкова долни същества, че пред тях Флора приличаше на непослушна разглезена ученичка.

Снижи още повече тона и почти шепнешком й каза: