Невидимият пазител

— Знаеш ли какво си мисля, Флора? Мисля, че си една от онези самоотвержени и отдадени на грижата за семейството жени, които го правят не защото някой ги е молил, а само за да натрупат сериозен запас от вина и упреци, които да хвърлят по другите. Като каменна плоча, под която ще погребат всички покрай тях, докато накрая не останат сами, с цялата си саможертва и с упреците, които никой не иска да слуша. Това се случва с теб. В крайна сметка, в опита си да наставляваш, да направляваш и контролираш, единственото, което постигаш, е да отблъскваш всички от теб. Никой не е искал да бъдеш героиня или мъченица.

Флора се бе втренчила в нищото, стоеше с опрени на масата лакти и кръстосани пред устата ръце, сякаш си налагаше мълчание — мълчание, което щеше да бъде временно, сдържаше се само докато намери подходящия момент, за да изстреля отровните си стрели, и тогава щеше да бъде безмилостна. Когато заговори, гласът й бе възвърнал обичайния си контрол и типичния за нея императивен тон.

— Предполагам, че си дошла за нещо повече от това, да кажеш за каква ме мислиш, така че ако имаш конкретен въпрос, питай. Иначе ще трябва да си тръгваш. Аз нямам време за губене.

Амая извади от чантата си малка картонена кутия, отвори капака и преди да извади съдържанието, погледна сестра си.

— Ще ти покажа полицейско доказателство, което открихме на местопрестъплението. Обръщам се към теб като към консултант на полицията. Надявам се, разбираш, че същността му е тайна. Не бива да казваш на никого, нито да говориш с някого за него, дори със семейството.

Флора кимна. Изражението й се бе сменило с интерес.

— Добре, погледни това и ми кажи на какво ти прилича — каза тя, изваждайки от кутията пликчето с ароматната сладка, открита върху тялото на Ан.

— Чанчигори, това ли е открито на мястото на убийството?

— Да.

— На всички ли?

— Флора, не мога да ти дам такава информация.

— Да не би убиецът да го е ял?

— Не, по-скоро изглежда, че го е оставил там, за да го намерят. Парченцето, което липсва, е пратено в лаборатория. Какво можеш да ми кажеш?

— Може ли да го пипна?

Амая й го подаде. Флора го извади от пликчето, приближи го към носа си и го души в продължение на няколко секунди. Стисна го между палеца и показалеца си и изстърга малко количество с нокътя.

— Има ли вероятност да е заразено или отровно?

— Не, в лабораторията го анализираха и е чисто.

Флора поднесе парченце към устата си и го опита.

— Сигурно вече са ти казали какви са съставките…

— Да, а сега искам ти да ми кажеш всичко останало.

— Първокласни съставки. Пресни и смесени в точното съотношение. Приготвено е тази седмица, бих казала преди не повече от четири дни, а по цвета и шупливостта съдя, че е изпечено в традиционна фурна на дърва.

— Невероятно — каза Амая искрено впечатлена. — Как може да знаеш всичко това?

Флора се усмихна.

— Защото си разбирам от работата.

Амая подмина скритата обида.

— И кой освен „Мантекадас Саласар“ произвежда тези сладки?

— Предполагам, че всеки, който има рецептата, би могъл да ги направи. Не е тайна, включена е в първата ми книга, по рецептата на мама, а и е типичен десерт за региона. Предполагам, че в долината има още дузина варианти на рецептата… Макар и не с такова качество, не с такива балансирани пропорции.

— Искам да ми направиш списък на всички фабрики, пекарни и магазини в околността, които ги продават или произвеждат.

— Това няма да е толкова трудно. С такова качество ги правя само аз, както и „Салинас“ в Тудела, „Санта Марта де Вера“ и може би една пекарна в Логроньо… Всъщност онези не са чак толкова добри. Мога да ти дам списък с моите клиенти, но тук, в Елисондо, ми се струва, че освен на местните хора се продават и на туристи и гости. Не знам дали това ще ви свърши някаква работа.

— Не се тревожи, ти само го направи. За кога ще можеш?

— За късно следобед, днес имам доста работа, вече знаеш благодарение на кого.

— За този следобед би било добре. — Не пожела да влезе в капана на провокацията. Прибра пликчето с остатъците от сладката. — Благодаря, Флора, инспектор Монтес ще мине да го вземе…

Флора остана невъзмутима.

— Казаха ми, че вече се познавате.

— Приятно е да разбера, че поне веднъж си добре информирана. Да, познавам го и е много симпатичен. Инспектор Монтес намина оттук в края на деня, за да ми се представи, след което прекарахме известно време, показах му малко от градчето, пихме кафе, оказа се много приятен и говорихме за куп неща, включително за теб.

— За мен? — попита Амая учудено.

— Да, за теб, сестра ми. Инспектор Монтес ми разказа как си успяла да направиш така, че да ти възложат случая.

— Така ли ти е казал?

— Е, не с тези думи, той е много възпитан и великодушен човек. Имаш късмет, че работиш с професионалист от неговия ранг. Може да научиш нещо — каза тя усмихнато.

— И това ли ти е казал Монтес?

— Разбира се, че не, но е лесно да се предположи. Да, определено е чудесен човек.

— И аз така си мислех — каза Амая, ставайки, за да остави чашата си в умивалника.

— Да, всичките ти сътрудници са много симпатични… Тази сутрин те видях на гробищата с един голям красавец.