Невидимият пазител

Амая се усмихна, развеселена от лицемерието на сестра си.

— Бяхте допрели глави и сякаш ти шепнеше нещо на ухо. Питам се какво би казал Джеймс, ако можеше да види това.

— Не те видях, сестра ми.

— Понеже не успях да вляза, не можах да присъствам на погребението, защото имах среща с хората от издателството, и чак после се разходих до гробищата. Пристигнах рано и ви видях да стоите пред някакъв гроб… Ти се наведе над гроба и той те прегърна.

Амая прехапа долната си устна и се усмихна, клатейки глава.

— Флора, Йонан Ечайде е гей.

Флора не съумя да скрие учудването и раздразнението си.

— Просто се наведох над гроба на една от учителките ми от началното училище, Ирене Барно. Помниш ли я? Подхлъзнах се и той ме хвана.

— Колко мило, отишла си на гроба й? — подигра се Флора.

— Не, наведох се, за да изправя една саксия, която беше паднала от вятъра, и тогава прочетох нейното име.

Флора я погледна в очите.

— Но никога няма да отидеш на гроба на мама.

— Не, Флора, никога не ходя на гроба на мама, каква ще е ползата да го направя сега?

Флора се обърна към прозореца и промълви:

— Сега вече никаква.

Чу се силен шум от мотор и по лицето й пропълзя внезапна сянка.

— Сигурно е Виктор — прошепна тя.

Двете отидоха до задната врата на фабриката, където бившият съпруг на Флора паркираше един стар мотоциклет.

— О, Виктор, страхотен е, откъде го намери? — попита Амая вместо поздрав.

— Купих го от един търговец на скрап в Сория, но те уверявам, че не беше в такъв вид, когато го докарах.

Амая го обиколи, за да го разгледа по-добре.

— Не знаех, че се занимаваш с това, зетко — продължаваше да го нарича така и сигурно винаги щеше да го прави.

— Хобито ми е сравнително ново, преди няколко години започнах да се интересувам от мотори. Започнах с един „Бултако Меркурио“ и един спортен „Монтеса Импала-175“ и оттогава съм реставрирал общо четири с този спортен „Оса-175“. Един от тези, с които се гордея най-много.

— Нямах представа, но си се справил блестящо.

Флора изсумтя, изразявайки своето неодобрение, тръгна към вратата и каза:

— Добре, когато спреш да си играеш, ще бъда вътре… За да работя.

След което тръшна вратата и се изгуби в сградата.

Виктор се усмихна насила.

— Флора не обича мотори, за нея това хоби е загуба на време и пари — опита да я оправдае той. — Когато бях ерген, имах една веспа и често я разхождах с нея.

— Вярно, помня я, беше в бяло и червено! Идваше да вземаш Флора точно тук, от склада, и когато се разделяхте, тя винаги ти казваше едно и също, да внимаваш и да…

Тя млъкна внезапно.

— Да не пия — довърши Виктор. — Когато се оженихме, ме убеди да я продам и виждаш, че я послушах, поне за първото.

— Виктор, не исках да те засегна…

— Не се притеснявай, Амая, аз съм алкохолик, беше ми трудно да го приема, но това е част от мен и аз живея с него. Аз съм като болните от диабет, макар че вместо вече да не ям сладкиши, се оказах без сестра ти.

— Как я караш? Леля ми каза, че си в имението на твоите родители…

— Добре съм. Освен имението, майка много предвидливо ми остави месечна издръжка, от която мога да живея. Ходя на сбирки на анонимните алкохолици в Ирун, реставрирам мотоциклети… Не се оплаквам.

— Ами Флора?

— Е… — Той се усмихна, гледайки към вратата на склада. — Нали я знаеш, както винаги.

— Но…

— Не сме разведени, Амая, тя не иска и да чуе, както и аз, макар и по различни причини, предполагам.

Тя погледна Виктор, с изгладената му синя риза, избръснат, ухаещ леко на одеколон, подпрян на мотора… Напомни й за някогашния младеж и осъзна, че той още обича Флора, че никога не бе преставал да я обича, въпреки всичко. Тази мисъл я развълнува и изведнъж почувства внезапен прилив на обич към зет си.

— Истината е, че доста я измъчих, не може да си представиш до какви неща те докарва алкохолът.

„По-добре кажи, че не знаеш докъде може да те докара двайсетгодишното съжителство с тази вещица — помисли си Амая. — Сигурно пиенето е било най-добрият начин да я изтърпиш.“

— Защо ходиш на сбирки чак в Ирун? Няма ли други по-наблизо?

— Да, в местната църква, май всеки четвъртък, но тук предпочитам да си бъда старият пияница.

Пролетта на 1989 година

Това несъмнено бе най-грозната училищна чанта, която бе виждала някога, тъмнозелена на цвят, с кафяви катарами, такива от години не се носеха. Не я докосна, поне не и в този ден. За щастие, училището скоро свършваше и нямаше да се налага да я носи до септември. Това си помисли. Но в онзи ден не я докосна. Разглеждаше безмълвно ужасното нещо, подпряно на кухненския стол, и несъзнателно прокара ръка през късичката си коса, която криво-ляво леля й бе успяла да подравни, сякаш по някакъв елементарен начин разбираше, че оскърбленията са свързани. Очите й плувнаха в сълзи, сълзите на разочаровано на рождения си ден дете. Сестрите й я гледаха с ококорени очи, скрити зад големите димящи чаши с топло мляко. Никоя от тях не проговори, макар от време на време, когато майка им я скастряше, Росаура беззвучно да плачеше.

— Може ли да знам какво ти става сега? — попита я майка й, губейки търпение.