Невидимият пазител

Искаше да каже много неща. Че подаръкът е ужасен, че вече знае, че няма да получи дънков гащеризон, но че не е очаквала такова нещо като чантата. Че някои подаръци са измислени, за да оскърбяват, за да унижават и нараняват, и това е урок, който никое дете не бива да научава на деветия си рожден ден. Амая разбра всичко това, докато гледаше отчаяно грозната чанта, без да може да сдържи сълзите си. Досещаше се, че не става дума за небрежност, нито за необходимост, нито че майка й е бързала да й купи подарък в последния момент. Тя си имаше платнена чанта за учебници, която бе в идеално състояние. Не. Беше добре обмислен и грижливо подбран подарък, който да предизвика желания ефект. И успехът бе безспорен.

— Не ти ли харесва? — попита я майка й.

Искаше да каже толкова неща, неща, които знаеше, които предчувстваше и които в детското си съзнание не успяваше дори да подреди. Но само промълви:

— Момчешка е.

Росарио се усмихна снизходително, показвайки колко се наслаждава на всичко това.

— Стига глупости, тези неща са еднакви за момчетата и момичетата.

Амая не отговори, обърна се много бавно и тръгна към вратата.

— Къде отиваш?

— У леля.

— Забранявам! — избухна внезапно майка й. — Ти за каква се мислиш, мръщиш се на подаръка, който ти правят твоите родители, а сега отиваш да се оплачеш на оная вещица леля ти? Искаш да ти предскаже бъдещето ли? Искаш да разбереш кога ще получиш гащеризон като на твоите приятелки ли? Забранявам! Ако искаш да се махнеш от тук, отивай да помагаш на баща си в пекарната.

Амая продължи да върви към вратата, без да смее да я погледне.

— Преди да излезеш, занеси подаръка си в твоята стая.

Амая продължи, без да се обръща, ускори крачка и чу майка си да я вика още няколко пъти, преди да стигне до улицата.

Пекарната я посрещна със сладникавия аромат на анасонова есенция. Баща й пренасяше чували с брашно, които складираше до нощвите, където после щеше да ги изсипе. Внезапно забеляза нейното присъствие и се запъти към нея, изтупвайки набрашнената си престилка, преди да я прегърне.

— Какво е това личице?

— Мама ми даде подаръка — изхлипа тя, заравяйки лице в гърдите на баща си и заглушавайки думите си.

— Хайде, хайде, ще мине — утеши я той, галейки рехавата й косица, някога гъста и прекрасна. — Стига — додаде той, отблъсквайки я лекичко от себе си, за да може да погледне лицето й. — Недей да плачеш и върви да си измиеш личицето. Аз още не съм ти дал моя подарък.

Амая се изми на умивалника до масата, без да отлепя очи от баща си, който държеше в ръка кафеникав плик, на който бе написано нейното име. В него имаше новичка банкнота от пет хиляди песети. Момиченцето прехапа устни и погледна баща си.

— Мама ще ми я вземе — каза то разтревожено. — И ще ти се кара — добави след това.

— Вече съм помислил, затова в плика има и още нещо.

Амая надникна вътре и видя на дъното един ключ. Погледна баща си въпросително. Той взе плика и го изсипа в ръката й.

— Това е ключ от пекарната. Реших, че може да държиш парите тук и когато ти потрябва част от тях, да влизаш с твоя ключ, докато майка ти е вкъщи. Вече говорих с леля ти и тя ще ти купи панталона, който искаш, от Памплона, но тези пари са лично твои, за да си купиш каквото ти харесва. Опитай се да бъдеш дискретна и недей да харчиш всичко наведнъж, иначе майка ти ще се досети.

Амая се огледа наоколо, предвкусвайки свободата и привилегията, които й осигуряваше притежанието на собствен ключ. Баща й прокара парче тънка корда през дупката на ключа, завърза я и обгори краищата й със запалка, за да не се разнищи, след което я окачи на врата на дъщеря си.

— Внимавай да не те види майка ти, но ако все пак те види, кажи, че е от къщата на леля ти. Гледай да затваряш добре, когато излизаш, и няма да има проблеми. Може да държиш плика зад онези гарафи с есенция, от години никой не ги докосва.

През следващите дни Амая насъбра в училищната си чанта малките съкровища, които купуваше със своите пари — почти всяко от тях от книжарницата. Бележник, на чиято корица имаше един прекрасен Пиеро, седнал на лунен сърп; писалка с щампи на цветя и мастило с аромат на рози; платнено калъфче, имитиращо горната част на панталон, с джобчета и ципове, и малък печат във формата на сърце, с три кутийки разноцветно мастило.

Обработка TtRG

19

В четири следобед бащата на Ан ги прие в безупречно чист хол, отрупан със снимки на момичето. Въпреки леко треперещите ръце, с които им сервира кафе, изглеждаше спокоен и овладян.

— Моля да извините жена ми, взела е успокоително и лежи, но ако е необходимо…

— Не се тревожете, искаме да ви зададем само няколко въпроса. Освен ако вие не прецените за нужно, мисля, че няма защо да я безпокоим — каза Ириарте с нотка на вълнение в гласа, което не убягна на Амая.

Тя си спомни как се бе разстроил, когато разпозна момичето на реката. Бащата на Ан се усмихна по начин, който Амая бе виждала неведнъж — човекът бе съкрушен.

— По-добре ли сте? Видях ви на гробището…