Невидимият пазител

— Да, благодаря, беше от напрежение, лекарят ми даде някакви хапчета — отвърна той, сочейки една кутийка — и ми каза да не пия кафе.

След което пак се усмихна, загледан в димящите чаши на малката маса.

Амая постоя няколко секунди, вглеждайки се в мъжа и опитвайки се да прецени болката му, след което попита:

— Какво може да ни кажете за Ан, господин Арбису?

— Само хубави неща. Трябва да ви уведомя, че ние не сме биологични родители на Ан.

Амая забеляза, че избягва думите: „Тя не беше наша дъщеря“.

— От деня, в който я взехме, в дома ни влезе щастието… Беше прекрасна, вижте.

И той измъкна изпод една възглавничка албум със снимки на засмяно русичко бебе.

Амая предположи, че го бе разглеждал, преди да дойдат, след което, воден от несъзнателен порив, го бе покрил с възглавничката. Мъжът се загледа в снимката и я показа на Ириарте, който прошепна:

— Прекрасна е.

И му върна албума, който мъжът отново пъхна под възглавничката.

— Имаше отлични оценки, питайте учителите й. Тя е… тя беше страшно умна, много по-умна от нас, а и много добра, никога не ни е създавала неприятности. Не пиеше, не пушеше като други момичета на нейната възраст. Нямаше приятел, казваше, че от учене нямала време за такива неща.

Той млъкна и сведе поглед към празните си ръце. Остана така няколко секунди, като човек, който е бил ограбен и не разбира къде е отишло онова, което е държал в ръце само преди миг.

— Беше дъщерята, която всеки би мечтал да има… — промълви сякаш на себе си.

— Господин Арбису — прекъсна го Амая и той я погледна, сякаш току-що се будеше от дълъг сън. — Ще ни позволите ли да видим стаята на дъщеря ви?

— Разбира се.

Поеха заедно по коридора, по чиито стени висяха още снимки на Ан — снимки от първото причастие, от детската градина на три-четири годинки, облечена като каубойка на седем, и пред всяка една бащата спираше, за да им разкаже по някоя случка. Стаята изглеждаше леко разхвърляна от Йонан и екипа, който бе дошъл да вземе компютъра и дневниците на момичето. Амая хвърли поглед наоколо. Розово-лилави цветове в стая, която иначе бе доста класическа. Качествени мебели в кремав цвят, завивка с флорални мотиви, които се повтаряха и при завесите, и етажерки, по които се виждаха повече плюшени играчки, отколкото книги. Приближи се и разгледа заглавията. Математика, шахмат и астрономия сред розови романи. Обърна се рязко към Ириарте, който, разбирайки мълчаливия й въпрос, отвърна:

— Всичко е описано, включително списъка със заглавията.

— Нали ви казах, че моята Ан беше много умна — промълви бащата от прага на стаята, където бе останал да гледа с присвити устни, гримаса, с която Амая знаеше, че се опитва да сдържи плача си.

Тя хвърли последен поглед към вътрешността на гардероба. Все дрехи, които една добра майка би купила на подрастващата си дъщеря. Затвори гардероба и излезе от стаята, следвайки Ириарте. Мъжът ги изпрати до вратата.

— Господин Арбису, има ли някаква вероятност Ан да е крила нещо от вас, да е имала сериозни тайни или приятели, за които не сте знаели?

Бащата категорично отрече.

— Невъзможно. Ан ни разказваше всичко, познавахме всичките й приятели, имахме много добра комуникация.

Майката на Ан ги пресрещна на стълбите, докато слизаха. Амая предположи, че ги бе чакала там, седнала на стъпалата, които отделяха етажа от входната врата. Носеше кафяв мъжки халат върху също мъжка синя пижама.

— Амая… извинявай, помниш ли ме? Аз познавах майка ти, голямата ми сестра й беше приятелка, но ти може би не помниш.

Докато говореше, кършеше ръце толкова ожесточено, че Амая не можеше да спре да ги гледа, сякаш бяха две ранени зверчета, търсещи невъзможно убежище.

— Помня ви — отвърна тя, протягайки й ръка.

Внезапно, без никой от присъстващите да отгатне намерението й, тя падна на колене пред Амая и ръцете й стиснаха нейните със сила, която изглеждаше невъзможна у тази крехка жена. Тя вдигна очи и се примоли:

— Хванете това чудовище, което уби моята принцеса, моето прекрасно момиченце.

Съпругът й простена:

— За бога, какво правиш, скъпа?

Слезе тичешком по стълбите и опита да прегърне жена си. Ириарте я вдигна, хващайки я под мишниците, но въпреки това тя не пускаше ръцете на Амая.

— Аз знам, че е мъж, много пъти съм виждала как мъжете гледаха моята Ан, като вълци, лакомо и кръвожадно… Една майка може да види това, забелязва го ясно и аз виждах как ламтят за нейното тяло, за лицето й, за разкошната й уста, видя ли я, инспекторке? Беше ангел. Толкова съвършена, че сякаш беше нереална.

Мъжът й я гледаше в очите, плачейки беззвучно, а Амая видя как Ириарте преглъща и бавно си поема въздух.