Невидимият пазител

— Помня деня, в който станах майка, деня, в който ми я дадоха и аз я взех в ръцете си. Не можех да имам деца, плодът умираше в утробата ми през първите седмици след зачеването. Абортите ме сполитаха внезапно, спонтанни аборти, естествени, както ги наричат, сякаш може да има нещо естествено в това, децата ти да умират вътре в теб. Претърпях пет аборта, преди да потърся Ан, и по онова време бях изгубила всякаква надежда да стана майка, вече дори не желаех… Не исках отново да минавам през това и ми беше невъзможно да си представя как държа в ръка нещо различно от онези кървави вързопчета, които бяха единственото, което можех да износя. В деня, в който донесох Ан вкъщи, не можех да спра да треперя, така се тресях, че мъжът ми помисли, че ще изпусна детенцето. Помниш ли? — каза тя и го погледна. Той кимна безмълвно. — По пътя, докато пътувахме с колата, не можех да откъсна очи от съвършеното й личице, беше толкова красива, че изглеждаше нереална. Когато влязохме вкъщи, я оставих на леглото и я съблякох гола — в документите пишеше, че момиченцето е напълно здраво, но аз бях убедена, че ще има някакъв дефект, някой недостатък, някое ужасно петно, нещо, което да накърнява съвършенството й. Огледах телцето й и можах само да се удивя на онова, което виждах. Изпитвах странното усещане, че гледам мраморна статуя.

Амая си спомни неподвижното тяло на момичето, което й бе заприличало на изваяна мадона, съвършена в своята белота.

— През следващите дни я съзерцавах смаяно. Когато я вземах в ръце, се чувствах така благодарна, че избухвах в плач от тъга и щастие. И тогава, докато течеха онези приказни дни, отново забременях. Когато разбрах, ми беше все едно, знаете ли защо? Защото вече бях станала майка, бях родила със сърцето си, бях износила дъщеря си в ръцете си, и може би защото зачеването на дете вече не беше целта на живота ми, бременността напредна. Не споделихме с никого, вече бяхме спрели да го правим. След толкова разочарования се бяхме научили да пазим тайна. Но този път бременността продължи да се развива, стигнах в петия месец, коремът ми бе повече от очевиден и хората започнаха да говорят. Ан бе почти на същата възраст като създанието вътре в мен, на шест месеца, и бе прекрасна — русата косичка вече покриваше главата й и се къдреше на слепоочията, а сините й очи, с онези нейни дълги мигли, озаряваха лицето й, което бе все така съвършено. Возех я в количката, облечена в една синя рокличка, която още пазя, и изпитвах такава гордост, когато се навеждаха да я видят, че почти изпадах в еуфория. Една от сестрите на мъжа ми се доближи до мен и ме целуна. „Честито — ми каза, — виждаш ли какво нещо, трябваше само да се отпуснеш, за да забременееш, и сега най-после ще имаш дете от собствената си кръв.“ Замръзнах. „Децата не се раждат от кръв, а от любов“, отвърнах разтреперана. Тя ми отговори: „Да, да, разбира се, това, че си прибрала дете от дом, е много благородно, но ако беше разбрала за това навреме — каза тя, докосвайки корема ми, — щеше да го върнеш“. Прибрах се вкъщи замаяна и отвратена, гушнах дъщеря си и я притиснах към гърдите си, докато тревогата и паниката ми растяха и едно изгарящо усещане плъзваше в корема ми от мястото, където онази вещица ме бе докоснала. През онази нощ се събудих обляна в пот и ужасена от мисълта, че детето ми умира вътре в мен. Чувствах как се късат тънките нишки, които го бяха свързвали с мен, и докато болката растеше, усетих някаква могъща сила, която ме опустошаваше отвътре, парализирайки ме до такава степен, че не можех да протегна ръка към съпруга си, който спеше до мен, нито да издавам нещо повече от беззвучни ридания, докато изгарящата течност не започна да шурти между краката ми. По-късно лекарят ми показа плода, момченце с мораво лице, оформено и тук-там прозрачно. Каза ми, че трябва да се направи операция, че се налагало кюретаж, защото част от плацентата е останала вътре. И аз, без да спирам да гледам ужасното лице на мъртвия ми син, му казах да ми завърже тръбите или да ми извади матката, казах му, че ми е все едно, че коремът ми не е люлка, а гроб за децата ми. Лекарят се поколеба, отвърна, че може би по-нататък съм щяла да опитам отново да стана майка, но аз му казах, че вече съм такава, че съм майка на един ангел и че не искам да бъда майка на никого другиго.

Амая слушаше с огромна скръб разказа за безкрайната драма на тази жена, драма, която отчасти бе и нейна — и нейният корем бе гроб за неродените й деца. Майката на Ан продължи да говори, изливайки върху тях своеобразната си изповед, която сякаш я изгаряше отвътре.