Невидимият пазител

— Цели петнайсет години не говорих на онази сестра на мъжа ми и мръсницата дори не знаеше защо. До днес на гробищата. Приближи се до мен с обляно в сълзи лице и ми прошепна: „Прости ми“. Толкова ми домъчня, че я прегърнах и я оставих да плаче, но не й отвърнах, защото никога няма да й простя. Аз не съм майка, инспекторке, някой ми открадна розата, която бе поникнала в сърцето ми, както в онази поема, и сега имам един гроб в корема и втори в гърдите. Хванете го, спрете го и когато го намерите, теглете му куршума. Направете го, иначе ще го направя аз. Кълна се в мъртвите си деца, че ще посветя живота си на това, да го преследвам, да го причаквам, да го дебна, докато не го унищожа.

Когато излязоха на улицата, Амая се почувства странно, сякаш току-що бе кацнала след дълъг полет.

— Видя ли стените, шефке? — попита Ириарте.

Тя кимна, сещайки се за снимките, отрупали стените на онази къща, която сега приличаше на мавзолей.

— Сякаш ни гледаше отвсякъде. Не знам как ще го преодолеят, ако живеят в тази къща.

— Никак — каза тя разстроено.

Внезапно забеляза присъствието на някаква жена, която идваше към тях забързано, пресичайки улицата по диагонал, с ясната цел да ги заговори. Когато жената застана пред тях, Амая разпозна лелята на Ан, сестрата на баща й, на която майка й не бе говорила с години.

— При тях ли сте били? — попита тя, задъхана от тичането.

Амая не отвърна, сигурна, че цялото това усилие не беше само за да разбере къде са били.

— Аз… — поколеба се тя. — Аз много обичам снаха си, ужасно е това, което им се случи. Тъкмо отивам у тях, за да… ами, за да постоя при тях. Какво повече мога да направя? Страшно е, макар че…

— Да?

— Онова момиче, Ан, не беше нормално… Не знам дали ме разбирате. Беше красива, много умна, но в нея имаше нещо странно, нещо зло.

— Нещо зло? И какво беше то?

— Тя самата, тя беше злото. Ан беше вещица, колкото бяла отвън, толкова черна отвътре. Още като малка погледът й сякаш те пронизваше, в него имаше блясък, изпълнен със зло. И вещиците нямат покой, когато умрат, ще видите. Ан още не е приключила.

Заяви това със същите поглед и убеденост, сякаш говореше пред съд на Инквизицията, без капчица срам или съмнение, произнасяйки тази дума, която в днешно време има място само в някой трилър или филм на ужасите. И същевременно изглеждаше ужасно нервна, дори уплашена. Видяха я да се отдалечава с решимостта на човек, който е изпълнил тежък, но в същото време доблестен дълг.

След няколко секунди на объркване, Амая и инспекторът продължиха пътя си по улица „Акулеги“. Внезапно телефонът на Ириарте иззвъня.

— Да, с мен е, тъкмо отивахме към управлението. Аз ще й кажа.

Амая го погледна въпросително.

— Инспекторке, зет ви, Алфредо… Приет е в болницата в Памплона, извършил е опит за самоубийство. Един от приятелите му го е намерил да виси от стълбите с въже на шията. За щастие, свалили са го навреме, но състоянието му е много тежко.

Амая си погледна часовника. Беше пет и петнайсет. Рос тъкмо щеше да се прибере от работа.

— Инспекторе, вървете в управлението, аз ще мина през къщи, не искам сестра ми да разбере от случаен човек. После ще отида в болницата и ще се върна колкото се може по-скоро. Междувременно се заемете с всичко тук и ако…

Той я прекъсна:

— Госпожо инспектор, беше началникът, нареди ми да ви придружа до Памплона… Изглежда, че опитът за самоубийство на зет ви е свързан със случая.

Амая го погледна объркано.

— Със случая? С кой случай? С басахауна ли?

— Младши инспектор Сабалса ни очаква в болницата, той ще ви каже повече, аз знам колкото и вие. После началникът на полицията иска да ни види в управлението в Памплона в осем.

20

Улица „Браулио Ириарте“ преди се бе наричала „Дел Сол“[6], понеже всички фасади са обърнати на юг и слънцето топли и огрява улицата чак до вечерта. След време името било сменено в чест на един благодетел на града, който след като живял в Южна Америка и натрупал богатство, основавайки бирената империя „Корона“, се завърнал в градчето и финансирал строежа на спортно игрище, социален дом и няколко други важни обекта. Но Амая продължаваше да мисли, че „Дел Сол“ е по-подходящо име, по-първично, датиращо сякаш от времето, когато човекът бе живял в единство с природата, преди да настъпи господството на парите. Мислено благодари за топлите лъчи, които галеха лицето и раменете й въпреки февруарския студ и въпреки един друг, много по-хапещ студ, който започваше да се надига вътре в нея като недобре заровен труп. Студ, който се бе върнал с думите на Ириарте. Продължаваше да размишлява над информацията, която бе получила. В отчаян опит да намери отговор засипа с въпроси полицая, който благоразумно избягваше да изказва предположения. Накрая потъна в намусено мълчание, задоволявайки се да върви до него. Като стигнаха до къщи, видяха фиестата на Рос, която тъкмо спираше пред входа.

— Здравей, сестричке — поздрави я Рос, зарадвана, че я вижда.

— Рос, влез вътре, трябва да говоря с теб.

Усмивката на Рос се изпари.

— Не ме плаши така — отвърна тя, докато отваряше вратата и двете влизаха в дневната.