Невидимият пазител

— Колко ли? Бая време, почти два часа, имаше сума ти народ заради грипа и когато го приеха, нашият беше като парцал. После му направиха снимка и някакви тестове, накрая му биха болкоуспокояващо. Тръгнахме си от там към единайсет и понеже Фреди вече не го болеше, отидохме до Сайоа да ядем сандвичи с филе и люти картофки.

— Фреди е ял люти картофки, след като е бил на лекар заради болки в стомаха? — изуми се Ириарте.

— Вече не го болеше, а и му става по-лошо, като не яде.

— Аха, и в колко часа излязохте от заведението?

— Не знам, но поостанахме доста, поне час. После отидохме у тях и играхме на плейстейшъна, но не стоях много, защото сутрин ставам рано.

Анхел сведе поглед и остана така няколко секунди, после издаде някакъв звук, приличен на скимтене, и Ириарте си даде сметка, че плаче. Когато вдигна очи, напълно бе изгубил контрол.

— Какво ще стане сега? Сигурно вече няма да може да ходи, той не заслужава това, добро момче е, знаете ли? Не заслужава това.

Покри лицето си с ръце и продължи да плаче. Ириарте излезе в коридора и след минута се върна с чаша кафе, която остави пред мъжа. Погледна Амая.

— Ако приятелят ни Анхел казва истината, а аз вярвам, че е така — добави той благосклонно, дарявайки с усмивка Анхел, който на свой ред се усмихна смутено, — ще бъде много лесно да го проверим. Ще мина през болницата, те имат видеокамери, ако сте били там, както твърдите, записите ще бъдат вашето алиби. Ще ви пратя мейл, шефке. И после ще предам на началника доклада, който оневинява Фреди.

— Благодаря — каза Амая. — А аз ще се срещна с експертите по мечки.

27

Флора Саласар си направи кафе, седна на бюрото в кабинета си и погледна часовника си. Беше точно шест. Служителите й започнаха да се изнизват към входа и да си вземат довиждане с колегите и с нея, вдигайки ръка за поздрав зад остъклената врата, която бе оставила открехната, след като уведоми Ернесто, че трябва да остане още час. Ернесто Муруа работеше от десет години за нея, отговаряше за фабриката и беше майстор сладкар.

Флора чу характерния звук на камион, който спря на входа на склада, а минута след това скептичното лице на Ернесто надзърна през вратата на кабинета.

— Флора, отпред има камион на мелници „Устарос“, шофьорът твърди, че сме поръчали сто чувала по петдесет килограма. Казах му, че е в грешка, но човекът настоява.

Тя взе една химикалка, махна капачката й и се престори, че записва нещо в своя бележник.

— Не, не е в грешка, аз ги поръчах. Знаех, че сега ще ги докарат, и затова ти казах да останеш.

Ернесто я погледна объркано.

— Но Флора, складът е пълен, а и мислех, че си доволна от услугите и качеството на мелници „Ласа“. Спомни си, че преди година пробвахме това брашно и преценихме, че качеството му е по-ниско.

— Ами сега реших да го пробвам отново, напоследък не съм много очарована от качеството на старото. Прави бучки и го мелят по различен начин, дори миризмата е друга. Направиха ми добро предложение и това ми бе достатъчно, за да реша.

— А какво ще правим с брашното, което имаме?

— Уредих въпроса с „Устарос“, те ще вземат чувалите от склада, а брашното от нощвите и контейнерите ще изхвърлиш на боклука. Искам да замениш цялото брашно във фабриката с ново и да изхвърлиш предишната партида. Не може да се ползва, защото не струва, така че да изчезва.

Ернесто кимна неубедено, тръгна към входа и показа на шофьора къде да оставят току-що докараните чували.

— Ернесто — повика го тя отново.

Той се върна.

— Разбира се, очаквам дискретност по този въпрос, признанието, че брашното е било лошо, може много да ни навреди. Нито дума на никого и ако някой работник те попита, кажи му просто, че са ни направили сериозна отстъпка, и толкова. Най-добре е да избягваш темата.

— Разбира се — отвърна Ернесто.