Невидимият пазител

Флора остана в кабинета си още петнайсет минути, през които изми чашата от кафе и почисти кафе машината, докато една зловеща мисъл се зараждаше в ума й. Увери се, че вратата е заключена, и се насочи към стената, гледайки втренчено картината на Хавиер Сига, която красеше кабинета и която бе купила преди две години. Безкрайно внимателно я откачи и опря на дивана, откривайки скрития блиндиран сейф. Завъртя сръчно малките сребристи дискове и сейфът се отвори с щракване. Пликове с листове, пачка банкноти за разплащания, джобове и папки с документи бяха струпани в що-годе подредена купчина, до която лежеше кадифена торбичка. Хвана целия куп и го измъкна от сейфа, откривайки дебел кожен бележник, който бе стоял скрит до задната стена на касата. Взе го в ръка и й се стори, че кожата е влажна и че тежи повече, отколкото помнеше. Занесе го до бюрото, седна пред него, гледайки го със смесица от вълнение и нервност, и го разтвори. Изрезките не бяха залепени, но може би от времето, което бяха прекарали притиснати между онези страници, стояха на същите места, където тя ги бе оставила преди повече от двайсет години. Почти не бяха пожълтели, въпреки че мастилото бе поизбледняло и изглеждаше сиво и изтъркано, сякаш много пъти бе мокрено. Прелисти внимателно страниците, за да не развали хронологичния ред, в който бяха подредени, и отново прочете името, което някакъв глас бе повтарял в главата й, откакто Амая излезе от фабриката. Тереса Клас.

Тереса бе дъщеря на сръбски емигранти, пристигнали в долината в началото на деветдесетте — според някои, бягайки от правосъдието в страната си, макар това да бяха само слухове. Родителите й бързо си бяха намерили работа в градчето и когато навърши пълнолетие, Тереса, на която не й вървеше много в училище, отиде в имението на семейство Беруета, за да се грижи за трудноподвижната стара майка на собственика. Тереса компенсираше глупостта си с хубост и го знаеше — дългата й руса коса и доста развитото за възрастта й тяло ставаха повод за много коментари в градчето. След три месеца работа в имението Беруета я бяха намерили мъртва зад едни копи сено. Полицията бе разпитала всички мъже, които работеха там, но в крайна сметка не арестуваха никого. Беше лято, имаше много външни хора и се стигна до заключението, че момичето е тръгнало с някой непознат към полето, където са я изнасилили и убили. Тереса Клас, Тереса Клас. Тереса Клас. Ако затвореше очи, почти можеше да види лицето на малката мръсница.

— Тереса — прошепна тя. — След толкова много години още ми тровиш живота.

Затвори бележника и отново го напъха в дъното на сейфа, затрупвайки го с останалите документи, след което постави торбичката на старото й място, но не се сдържа да разхлаби коприненото шнурче, което я държеше вързана. Оскъдната светлина в кабинета бе достатъчна, за да изтръгне ярък отблясък от червения лак на обувките. Докосна с показалец леката извивка на тока, докато я завладяваше огромно чувство на тревога — усещане, което не познаваше и което смяташе за изключително досадно. Затвори сейфа и закачи картината, като се постара да бъде идеално равна с пода. После си взе чантата и тръгна към цеха, за да провери как върви работата. Поздрави шофьора и си взе довиждане с Ернесто.

Когато се увери, че Флора си е тръгнала, Ернесто влезе в склада, взе ролката с чували от по пет килограма и започна да ги пълни с брашно от коритото. Гребна една лопата и я доближи до носа си — миришеше както винаги. Взе щипка между пръстите си и я опита.

— Тази жена е луда — промърмори той под носа си.

— Какво казваш? — попита шофьорът, мислейки, че говори на него.

— Питам дали не искаш да вземеш няколко чувала брашно за вкъщи.

— Разбира се, благодаря — отговори мъжът, изненадан.

Ернесто напълни десетина чувала по пет килограма и когато прецени, че е достатъчно, ги занесе до багажника на колата си, паркирана на входа. После изхвърли остатъка в голяма торба за боклук, която завърза и отнесе в контейнера. Шофьорът вече почти бе приключил.

— Тези са последните — обяви той.

— Тогава не ги слагай в склада, донеси ги тук, за да ги изсипя в нощвите — каза Ернесто.

Пролетта на 1989 година

В дома на Росарио се вечеряше рано, веднага след като Хуан се върнеше от пекарната, и момичетата често трябваше да довършват домашните си работи след ядене. Докато събираха масата, Амая се обърна към баща си.

— Трябва да отида за малко до Естичу, не си записах какво имаме за домашно и не знам коя страница трябва да учим за утре.

— Добре, върви, но не закъснявай — отвърна й баща й, седнал до жена си на дивана.