Невидимият пазител

Момичето си тананикаше усмихнато по пътя към цеха, опипвайки ключа под жилетката си. На улицата се огледа в двете посоки, за да се увери, че никой няма да каже на майка й, че я е видял да влиза. Пъхна ключа в бравата и въздъхна облекчено, когато ключалката поддаде с изщракване, което сякаш отекна в целия склад. Влезе на тъмно и затвори вратата зад гърба си, като не забрави да пусне резето. Чак тогава запали лампите. Огледа се наоколо с тревожното усещане, което винаги я мъчеше, когато идваше сама — сърцето й биеше толкова силно в гърдите, че тъпанчето й кънтеше от бурните тласъци кръв във вените й. В същото време се наслаждаваше на тайната, която споделяше с баща си, и на отговорността, че има ключ. Без да се бави, пристъпи към бидоните и се протегна, за да вземе кафеникавия плик, който криеше отзад.

— Какво търсиш тук?

Гласът на майка й проехтя в празния цех.

Всичките й мускули се напрегнаха, сякаш току-що я бе ударил ток. Ръката, която вече бе напипала плика, се отплесна назад, сякаш всичките й сухожилия внезапно се бяха скъсали. Изгуби равновесие от напъна и се озова на пода. Усети страх, логичен, разсъдъчен страх, породен от противоречието между обстоятелството, че бе оставила майка си вкъщи по халат и чехли пред телевизора, и неоспоримия факт, че въпреки това тя я бе издебнала в тъмното. Безразличният и равен тон на гласа й излъчваше повече враждебност и заплаха, отколкото бе усещала някога.

— Няма ли да отговориш?

Бавно, без да става от пода, малкото момиче се обърна и срещна студения поглед на майка си. Носеше дрехи за навън, сигурно през цялото време бе стояла с тях под домашния халат, и обувки с малък ток на мястото на чехлите. Дори в този момент почувства прилив на възхищение към тази горда жена, която никога не би излязла на улицата по халат и чехли.

— Дойдох само да си взема нещо — отговори едва доловимо и веднага осъзна, че обяснението й е глупаво и подозрително.

Майка й остана спокойно на място, като само отметна лекичко глава назад, преди да заговори със същия тон.

— Тук няма нищо твое.

— Има.

— Така ли? Дай да го видя.

Амая запълзя назад, докато не опря гръб в една колона, и без да отделя поглед от майка си, успя да се изправи на крака. Росарио направи две крачки, отмести тежкия бидон, сякаш беше празен, взе плика, на който бе изписано името на дъщеря й, и изсипа съдържанието му в ръката си.

— Крадеш от собственото си семейство? — попита тя, запращайки парите върху тезгяха за месене с такава сила, че една монета изхвърча, падна на земята и се търкулна на три или четири метра до вратата на склада, където спря и застана на ръба си.

— Не, мамо, те са мои — измънка Амая, без да може да откъсне поглед от смачканите банкноти.

— Невъзможно, това са много пари. Откъде ги взе?

— От рождения ми ден, мамо, спестих ги, кълна ти се — каза тя и сключи молитвено длани.

— Щом са твои, защо не ги държиш вкъщи? И защо имаш ключ от цеха?

— Татко ми го… даде.

И докато изричаше това, нещо се късаше в нея, защото разбираше, че предава баща си.

Росарио остана безмълвна няколко секунди и после заговори с тона на свещеник, изобличаващ грешник.

— Баща ти… Баща ти, който вечно ти угажда и вечно те глези. Докато не те докара дотук. Сигурно той ти е дал парите, за да си купиш всички онези тъпотии, които криеш в чантата си…

Амая не отговори.

— Не се притеснявай — продължи майка й, — аз ги хвърлих на боклука веднага щом излезе от къщи. Да не си мислила, че ще ме заблудиш? Знаех го от дни, но ми липсваше ключът, не знаех как влизаш.

Без да осъзнава какво прави, Амая протегна ръка към гърдите си и стисна ключа под плата на жилетката. Сълзите напираха в очите й, които продължаваха да гледат втренчено купчината банкноти, които майка й прилежно сгъна и прибра в джоба на полата си. После се усмихна, погледна дъщеря си и с престорена нежност й каза:

— Не плачи, Амая, правя всичко за твое добро, защото те обичам.

— Не — прошепна момичето.

— Какво каза? — учуди се майка й.

— Не ме обичаш.

— Не те обичам ли?

Гласът на Росарио придоби мрачна, заплашителна нотка.

— Не — отвърна Амая, повишавайки тон, — не ме обичаш. Мразиш ме.

— Не те обичам ли… — повтори тя невярващо.

Гневът й вече беше очевиден. Амая клатеше глава, без да спира да плаче.

— Не те обичам, казваш… — изпъшка майката, преди да стрелне ръце към гърлото на момичето, размахвайки ги със сляпа ярост.

Амая отстъпи крачка назад и кордата, която носеше на врата си и на която висеше ключът, попадна между извитите като куки пръсти на майка й. Момичето се задърпа объркано, извивайки врат и чувствайки как връвта се впива в кожата й и й причинява изгаряща болка. Усети няколко силни подръпвания и беше сигурна, че връвта ще се разхлаби, но обгореният възел издържа на напъните. Момичето се олюляваше като марионетка, люшкана от торнадо. Блъсна се в гърдите на майка си, която я зашлеви с такава сила, че за малко да я събори. Амая не успя да падне само заради кордата, която я задържа за врата, впивайки се още по-дълбоко в кожата й.