Невидимият пазител

Момичето вдигна поглед, впи го в очите на майка си и с подновен кураж от адреналина, който се изливаше на тласъци в кръвта й, повтори:

— Не, не ме обичаш, никога не си ме обичала!

С едно силно дръпване Амая се освободи от хватката на Росарио. Майка й я погледна слисано, после трескаво се залута из цеха, припряно търсейки нещо.

В този миг Амая изпадна в паника, каквато не беше усещала никога преди, и инстинктивно разбра, че трябва да бяга. Обърна гръб на майка си и така неудържимо хукна към вратата, че се спъна и падна на земята. Тогава усети промяна във възприятията си. Когато впоследствие се връщаше към този миг, отново виждаше тунела, в който се бе превърнал цехът — ъглите му притъмняха, а стените се заоблиха, свеждайки реалността до дупка на червей, изпълнена с мъгла и студ. В дъното на тунела вратата изглеждаше ярка и далечна, сякаш мощна светлина блестеше от отсрещната страна и лъчите й се процеждаха през ръбовете и цепнатините на касата, докато всичко край нея потъваше в мрак и тоновете избледняваха, като че ли очите й внезапно бяха изгубили рецепторите си за цвят.

Обезумяла от страх, тя обърна лице към майка си тъкмо навреме, за да види летящата към нея метална точилка, с която баща й разточваше тестото. Вдигна ръка в напразен опит да се защити и успя да усети как пръстите й се чупят, преди ръбът на цилиндъра да срещне главата й. После всичко притъмня.

Росарио се облегна на вратата на малкия хол и погледна втренчено мъжа си, който се усмихваше разсеяно, докато следеше спортната емисия по телевизията. Не каза нищо, но тежкото й дишане в резултат на неистовото тичане надигаше гърдите й обезпокоително.

— Росарио — сепна се той. — Какво има? — попита я и се изправи. — Зле ли ти е?

— Амая — отвърна тя, — нещо се случи…

Бащата измина улиците, които деляха къщата от цеха, на бегом и по пижама под халата. Усещаше парене в гърдите и някакъв бодеж в хълбока, от който му секваше дъхът, но продължи да тича под злокобното въздействие на обзелото го предчувствие. Мисълта за онова, което вече знаеше, се разливаше като мастило по гърдите му и само твърдата воля да не го приеме го накара да удвои усилието си да тича и да се моли отчаяно, в нещо средно между заповед и молба. Моля те, не. Моля те, не.

Хуан видя отдалече, че в цеха не свети. В противен случай щеше да се вижда през цепнатините на капаците и през тесния отдушник близо до покрива, който винаги, и лято, и зиме, стоеше отворен.

Росарио го настигна на вратата и извади ключ от джоба си.

— Тук ли е Амая?

— Да.

— А защо стои на тъмно?

Жена му не отговори. Отвори вратата и двамата влязоха вътре. Едва когато вратата се затвори, Хуан натисна ключа за осветлението. В продължение на няколко секунди не успя да види нищо. Примигна, насилвайки очите си да се приспособят към ярката светлина, докато погледът му трескаво търсеше момичето.

— Къде е?

Росарио не отговори, стоеше облегната с гръб към вратата и гледаше косо към един ъгъл. На лицето й бе замръзнала изкуствена усмивка.

— Амая! — извика баща й отчаяно. — Амая! — изкрещя отново.

Обърна се, гледайки въпросително жена си, и изражението на лицето й го накара да пребледнее. Пристъпи към нея.

— Господи, Росарио, какво си й направила?

Още една стъпка и откри лепкавата локва под краката си. Погледна кръвта, която вече започваше да придобива кафеникав цвят, и ужасен, отново вдигна поглед към жена си.

— Къде е детето? — попита той задавено.

Тя не отговори, но очите й се разшириха и прехапа долната си устна, сякаш изпитваше невъобразимо удоволствие. Той пристъпи към нея, обезумял от гняв, от страх, от ужас, сграбчи я за раменете и я разтърси, сякаш нямаше кости, доближи стиснатата си уста до лицето й и кресна:

— Къде е дъщеря ми?

Изражение на дълбоко презрение блесна в очите на жена му, зъбите й се оголиха. Протегна ръка и посочи нощвите с брашното.

Нощвите наподобяваха мраморно корито за поене, с капацитет за четиристотин килограма брашно. Там изсипваха чувалите със суровина, която после използваха в цеха. Погледна натам, накъдето сочеше Росарио, и видя две едри капки кръв, набъбнали като прашни сладки от брашното на повърхността на нощвите. Отново се обърна, за да погледне жена си, но тя бе застанала с лице към стената, твърдо решена да не гледа. Пристъпи напред, хипнотизиран от кръвта, усещайки всичките си сетива нащрек, ослушвайки се, опитвайки се да открие нещо, което знаеше, че му убягва. Долови леко движение по гладката уханна повърхност на брашното и извика, зървайки малката ръка, която изникна от белоснежното море, разтърсвана от силни конвулсии. Сграбчи ръчичката със своите и издърпа тялото на момичето, което изплува от брашното като удавник от вода. Положи я върху тезгяха за месене и изключително внимателно започна да почиства брашното, което бе запушило очите, устата, носа й, без да спира да й говори, усещайки как сълзите му капят върху лицето на малкото му момиче и рисуват солени пътечки по прашната му кожа.

— Амая, Амая, детето ми…