Невидимият пазител

Момичето трепереше като ударено от токов удар, който идваше и си отиваше, разтрисайки крехкото й телце в резки конвулсии.

— Върви да повикаш лекаря — нареди Хуан на жена си.

Тя не помръдна от място. Бе пъхнала палец в устата си и го смучеше като бебе.

— Росарио! — кресна Хуан, на път да си изпусне нервите.

— Какво? — извика тя, обръщайки се ядосано.

— Веднага отивай да извикаш лекаря.

— Не.

— Какво? — обърна се той невярващо.

— Не мога — отвърна тя спокойно.

— Какво говориш? Трябва да доведеш доктора, детето е много зле.

— Нали ти казах, че не мога — промълви тя със свенлива усмивка. — Защо не идеш ти, а аз ще остана тук с нея?

Хуан остави детето, което продължаваше да трепери, и се приближи до жена си.

— Погледни ме, Росарио. Веднага отивай в къщата на доктора и го доведи тук.

Говореше й като на непослушно дете. Отвори вратата на цеха и я избута навън. Чак тогава забеляза, че дрехите на жена му бяха изцапани с брашно, а по пръстите, които смучеше, имаше следи от кръв.

— Росарио…

Тя се обърна и закрачи нагоре по улицата.

Час по-късно лекарят миеше ръцете си в едно корито и се бършеше с пешкира, който Хуан му подаваше.

— Извадихме голям късмет, Хуан, детето е добре. Малкият и безименният пръст на дясната й ръка са счупени, но повече ме притесняваше раната на главата. Брашното е подействало като естествен тампон и е попило кръвта, създавайки коричка, която е спряла кръвоизлива почти незабавно. Конвулсиите са нормални, когато е налице сериозна травма на главата.

— Аз съм виновен — отвърна Хуан. — Дадох й ключ, за да може да влиза в цеха, когато си поиска, и ето… Никога не съм предполагал, че Амая може да се нарани тук, сама…

— Стига, Хуан — каза лекарят, гледайки го в очите, в опит да не изпусне изражението му. — Има нещо друго. Дъщеря ти имаше брашно в очите, носа, устата… Всъщност цялата беше покрита с брашно…

— Да, предполагам, че се е подхлъзнала върху масло или някаква мазнина, ударила си е главата и е паднала в коритото.

— Можело е да падне по лице или по гръб, но тя беше напълно затрупана, Хуан.

Той погледна ръцете си, сякаш отговорът беше там.

— Може би е паднала по лице и се е обърнала, когато е усетила, че се задушава.

— Да, може би — склони лекарят. — Дъщеря ти е дребничка, Хуан. Ако се е ударила в някой от ръбовете на масите, ще бъде трудно тежестта й да я вкара вътре в нощвите. По-нормалното е да се е свлякла на пода. Освен това — той погледна надолу — забележи къде е локвата кръв.

Хуан покри лицето си с ръце и заплака.

— Мануел, аз…

— Кой я е намерил?

— Жена ми — простена той отчаяно.

Докторът въздъхна шумно.

— Хуан, Росарио спазва ли лечението, което й предписах? Отлично знаеш, че не бива да го прекъсва в никакъв случай.

— Да… Не знам… Какво намекваш, Мануел?

— Хуан, знаеш, че сме приятели и че те ценя. Това, което ще ти кажа, ще остане между мен и теб, казвам ти го като приятел, не като лекар. Изведи момичето от къщи, дръж го далеч от жена си. При вида разстройство, от което тя страда, хората понякога се фиксират върху някой свой близък и изливат върху него целия си гняв. Много добре знаеш, че този някой е дъщеря ти, и мисля, че и двамата подозираме, че не е за първи път. Присъствието й я вади от равновесие и я изнервя. Ако я отделиш от нея, жена ти ще се успокои, но най-вече си длъжен да го направиш заради момичето, защото следващия път може да го убие. Днешната случка беше много, изключително сериозна. Като лекар би трябвало да докладвам какво съм видял тук тази вечер, но отново като лекар знам, че ако Росарио спазва лечението, ще бъде добре. А и знам какво може да причини това на семейството ти. Сега като приятел и като лекар трябва да те помоля да изведеш момичето от дома ти, защото там го грози голяма опасност. Ако не го направиш, ще бъда принуден да подам сигнал. Моля те да ме разбереш.

Хуан се бе подпрял на масата, без да откъсва поглед от локвата съсирена кръв, която лъщеше като мръсно огледало на светлината.

— Няма ли възможност да е било инцидент? Може би Амая се е наранила и Росарио не е реагирала адекватно, когато е видяла кръвта, може би я е оставила в коритото, за да дойде да ме повика. — Собствените му думи внезапно му се сториха добър аргумент. — Тя дойде да ме повика, това нищо ли не значи?

— Търсела е съучастник. Дошла е да ти разкаже, защото ти има доверие, защото е знаела, че ще й повярваш, че ще положиш неистови усилия да й повярваш и да отречеш истината, което всъщност правиш. Това правиш през всичките тези години, от деня, в който Амая се роди, трябва ли да ти припомням какво се случи тогава? Хуан, отвори си очите, моля те. Тя е болна, има психично разстройство, което можем да контролираме с лекарства. Но ако това продължи, ще трябва да помислиш за по-сериозни мерки.

— Но… — простена той.