Невидимият пазител

— Хуан, в коритото има току-що измита желязна точилка. Освен раната в горната част на главата, по Амая има следи и от друг удар над дясното ухо. Два от пръстите й са счупени в ясен знак за самозащита, когато е опитала да спре първия удар ей така — каза той, повдигайки ръка като обърнат шлем. — Вероятно е изгубила съзнание, а вторият удар не е направил рана, защото е бил по-тъп. Няма кръв, но при толкова къса коса, дори ти ще можеш да видиш, че дъщеря ти има огромна цицина и по-хлътнал участък на мястото, където е била ударена. Вторият удар е този, който ме притеснява, когато я е ударила, докато е била в безсъзнание… Намерението й е било да се увери, че я е убила.

Хуан отново закри лицето си и заплака горчиво, докато приятелят му се зае да почиства кръвта.

28

— Шефке, имаме още едно мъртво момиче — обяви Сабалса.

Амая преглътна, преди да отговори. Сабалса беше казал „още едно“, сякаш колекционираха картички. Нещата се развиваха с необичайно бързи темпове. Ако престъпленията продължаваха с такова главоломно темпо, извършителят щеше да изгуби контрол и по-лесно да допусне грешка, която да им позволи да го хванат. Но дотогава цената щеше да е станала прекалено висока. Вече беше прекалено висока.

— Къде? — попита тя твърдо.

— Тук вече има разлика, този път не е в реката.

— Къде тогава? — каза тя, на път да изгуби търпение.

— В една изоставена хижа, в планината близо до Лекарос.

Амая го гледаше втренчено, преценявайки важността на новите данни.

— Променил е начина си на действие… Оставил ли е обувки? Как са открили жертвата?

— Ами — каза Сабалса внимателно, сякаш преценяваше ефекта от своите думи — това е другата особеност. Едни хлапета я открили още вчера, но не казали нищо. Едно от тях днес разказало вкъщи и баща му отишъл до хижата, за да провери дали е истина. И после се обадил в местната полиция. Наблизо имало патрул, който се отзовал, оттам потвърждават, че има труп, и то на младо момиче. Задействали са процедура за убийство и сексуално посегателство, може да се окаже една девойка, обявена за издирване преди няколко дни.

Амая го прекъсна.

— Защо не сме знаели нищо за това?

— Майката го е съобщила в жандармерията в Лекарос и после знаете как е.

— Трябва ли да знам какви са отношенията ви с жандармерията?

— С редовите полицаи, добри. Те си вършат своята работа, ние нашата и съдействат с каквото могат.

— А с шефовете?

— Това е вече друга тема. Постоянно има някакъв проблем с властите, дрязги, премълчана информация. Нали разбирате.

— Значи, може да има и други изчезнали момичета в долината, за които не знаем нищо, понеже сигналът е бил подаден в жандармерията?

— За разследването отговаря старши лейтенант Падуа, очаква ви там, за да говори с вас. Твърди, че всъщност не е имало официално подаден сигнал, макар че от няколко дни майката е идвала ежедневно и е твърдяла, че с дъщеря й е станало нещо. Въпреки това е имало свидетели, че момичето си е тръгнало по собствена воля.

Падуа беше цивилен, макар че слезе от служебна патрулка, придружаван от друг полицай с униформа. Протегна уверено ръка на Амая, представи себе си и своя колега и пое нагоре заедно с нея.

— Йоана Маркес. Петнайсетгодишна. Доминиканка по произход, живее в Испания от четиригодишна, а в Лекарос от осемгодишна, когато майка й се омъжва за друг доминиканец. Имат и по-малка дъщеря, на четири. Момичето е имало проблеми с родителите си за вечерния час. Преди два месеца е бягала от къщи, тогава е била при своя приятелка. И този път е изглеждало същото, казват, че имала гадже и избягала с него, има свидетели. Но въпреки това майката идваше всеки ден в участъка, за да ни казва, че става нещо лошо, че дъщеря й не е избягала.

— Явно е имала право.

Падуа не отговори.

— Ще говорим после — каза тя.

— Разбира се.

Хижата не се виждаше от шосето. Едва когато тръгна през полето, успя да я мерне полускрита сред дърветата. Замаскирана от многобройните храсти, които пълзяха по фасадата, къщичката се сливаше с горския шубрак наоколо. Кимна за поздрав на двамата жандармеристи, застанали от двете страни на вратата. Вътрешността бе тъмна и прохладна, пропита с характерната миризма на разлагащ се труп и с друг, по-сладникав и мускусен мирис, като на парфюмиран нафталин. Ароматът внезапно й напомни за шкафа с бельо на баба й Хуанита с комплектите изгладени чаршафи и бродирани с фамилните инициали завивки, идеално подредени върху рафтовете, от които висяха прозрачни торбички с топчета против молци. Задушливата им миризма удряше в носа всеки, дръзнал да открехне вратите на шкафа.