Невидимият пазител

Изчака няколко секунди, докато очите й свикнат с полумрака. Част от покрива бе срутен от миналогодишните снегове, но дървените трупи спокойно можеха да го удържат още няколко зими. От разкривените греди висяха почернели дрипи от парцали и въжета, някои от пълзящите растения, с които бе обрасла фасадата, бяха проникнали през дупката в покрива и се смесваха със стотината разноцветни ароматизатора с форма на плодове, окачени на клончетата им. Амая установи, че упойващата миризма се дължеше на тази странна комбинация. Заслонът се състоеше от една-единствена правоъгълна стая, стара маса с внушителни размери и дълга пейка, която беше преобърната под масата. В средата на стаята имаше неестествено издут двуместен диван, покрит с петна от влага и урина. Диванът бе разположен срещу почерняла камина, препълнена с боклуци и отломки, които някой бе опитвал безуспешно да запали. От задната страна на дивана се подаваше необичайно чист латексов матрак. Подът бе покрит с фин слой пръст, по-тъмна там, където водата бе прониквала през покрива, образувайки вече позасъхнали локви. Иначе беше чисто и сякаш някой беше мел наскоро — по пода още личаха следите от метлата, подпряна на огнището. От трупа нямаше и следа.

— Къде…?

— Зад дивана, госпожо инспектор — посочи Падуа.

Тя насочи лъча светлина на фенерчето към мястото, което й показваха.

— Трябват ни прожектори.

— Отидоха да вземат, носят ги.

Фенерчето й освети сребристи кецове и бели чорапи, които изглеждаха леко зацапани с пръст. Отстъпи две крачки назад, правейки място, за да нагласят прожекторите и да направят предварителните снимки. Затвори очи, прошепна кратка молитва за душата на това момиче и започна.

— Искам всички да излязат вън, докато не приключим. Да останат само екипът ми, съдебният лекар и лейтенант Падуа от жандармерията — обяви тя, обръщайки се към присъстващите, като пропусна представянето.

С изключение на една жандармеристка в униформа, тя бе единствената жена, а престоят й във ФБР я бе научил колко важна е професионалната вежливост, когато се поема случай, по който вече работят други полицаи.

— Колегите са намерили тялото и са били така благоразумни да ни информират. Искам да разбера кой е влизал и какво са пипали, включително децата и бащата на момчето, което е съобщило. Йонан, стой плътно до мен. Искам всичко да се снима. Сабалса, помогнете ни да отместим внимателно матрака. И гледайте къде стъпвате.

— Виж ти — възкликна Йонан, — това е различно.

Жертвата, извънредно слабичка девойка, бе имала мургава кожа, която сега изглеждаше подпухнала, зеленикава и лъщяща от отока. Дрехите й бяха грубо и непохватно разрязани и преметнати от двете страни на тялото й, макар някои от парчетата да бяха използвани, за да покрият слабините й. От подутата и насинена шия висяха краищата на корда, която изчезваше сред гънките отекла плът. Бледата й ръка бе положена върху корема и стискаше букет бели цветя, завързани с бяла панделка. Очите й бяха полуотворени, а през миглите й прозираше белезникава слузеста ципа. Десетки повече или по-малко увехнали цветчета ограждаха главата й. Бяха забодени в тъмната й къдрава коса и образуваха диадема, която се спускаше към раменете й и очертаваше трупа й.

— Мамка му — промълви Ириарте. — Какво е това?

— Снежанка — прошепна впечатлено Амая.

Доктор Сан Мартин, който тъкмо влизаше, заобиколи дивана и застана до Амая. Постави си ръкавиците и докосна леко челюстта и ръката на момичето.

— Състоянието на трупа говори за дни, и то доста.

— Някои от цветята са по-свежи, най-много от вчера — отбеляза Амая, сочейки букета върху корема на момичето.

— Бих казал, че този, който е поставил първите, е идвал всеки ден, за да носи свежи цветя. Някои от тези — погледна той, сочейки най-увехналите — са на повече от седмица. Освен това тялото е пръскано с парфюм.

— Забелязах, видях и ароматизаторите. Мисля — каза Амая, надигайки се леко, за да погледне Ириарте, — че може би ще открием флакона сред купчината боклук в огнището.

Беше разпознала помпозното тъмно шишенце още на влизане. Преди две години Рос й бе подарила страшно скъпа опаковка от този парфюм, който си бе слагала едва няколко пъти — Джеймс го харесваше, но замайващото сандалово ухание й се струваше твърде сладникаво. Сега разбра, че повече никога няма да го ползва. Ириарте вдигна облечената си в ръкавица ръка, която държеше изцапаното с пепел шишенце.