— Тялото — продължи Сан Мартин — е преминало хроматичния период преди дни и е навлязло в емфизематозната фаза. Разбира се, ще бъда по-прецизен след аутопсията, но бих казал, че е мъртва от около седмица. — Той опипа кожата, защипвайки я между пръстите си. — Кожата още не е започнала да се отделя и все още изглежда доста хидратирана, но това, че е била тук вътре, на хладно и тъмно, може да е допринесло за консервацията. Макар че вече е започнала да се издува от гнилостните газове — може да се види главно тук и тук — каза той, сочейки корема, който изглеждаше оцветен в зеленикаво, и шията, така подпухнала, че краищата на кордата, висящи сред тъмната коса на момичето, едва се виждаха.
Сан Мартин се наведе над тялото, вторачен в нещо, което бе привлякло вниманието му. През полуотворената уста на трупа се виждаха какавиди на насекоми, които бяха снесли яйцата си там.
— Вижте това, госпожо инспектор.
Амая покри устата и носа си с маската, която й подаде Сан Мартин, и се наведе да погледне.
— Погледнете шията, и вие ли виждате същото?
— Виждам две огромни, ясно очертани синини от двете страни на трахеята.
— Точно така и сигурно ще има още на тила, ще ги видим, когато успеем да я мръднем. Това момиче, въпреки онова, в което кордата се опитва да ни убеди, е било удушено с голи ръце. Двете синини отговарят на палците на убиеца. Снимайте това — каза той, обръщайки се към Йонан. — Надявам се този път да ви видя на аутопсията.
Йонан свали фотоапарата за секунда, за да погледне Амая, която продължи да говори, без да му обръща внимание.
— Тук ли е убита, докторе?
— Бих казал, че да, макар че това трябва да установите вие. Но разбира се, ако не са я убили тук, то тогава са я пренесли на това място веднага, защото трупът не е бил местен след първите два часа от настъпването на смъртта. Причина за смъртта — вероятно удушаване, асфиксия. Време — ще трябва да се анализира стадият на ларвите, но според мен около седмица. А мястото сигурно е тук. Температурата на тялото се е изравнила с тази на хижата, а трупните петна сочат, че не е била местена след смъртта. Вкочаняването е изчезнало почти напълно, което е типично за тази фаза, а белезите на дехидратация са слаби поради очевидната влага на средата.
Амая взе пинсета и оголи слабините на момичето. Отдръпна се леко, за да може Йонан да направи снимки.
— Какво ще кажете за външните охлузвания? Според мен е била изнасилена.
— Видимо да, но в тази фаза на разлагането гениталиите обикновено изглеждат доста подпухнали. Ще ви кажа при аутопсията.
— О, не! — възкликна Амая.
— Какво има? Какво видяхте?
Амая скочи като ударена от гръм. Заобиколи дивана и се обърна към Ириарте.
— Хайде, помогнете ми.
— Какво искате да направите?
— Да преместя дивана.
Хващайки го отстрани, двамата го вдигнаха, установявайки, че въпреки вида му е необичайно лек. Преместиха го с петнайсетина сантиметра напред.
— По дяволите! — възкликна Сан Мартин.
Съдия-следовател Естебанес, която тъкмо влизаше, се приближи предпазливо.
— Какво има?
Амая я погледна втренчено, но на съдията й се стори, че погледът й минава през нея, през стените на тази хижа, през горите и хилядолетните скали на долината. Докато не намери точните думи.
— Дясната й ръка липсва от лакътя надолу. Разрезът е чист и няма кръв, така че са я отрязали, когато вече е била мъртва. Няма да я открием, взели са я.
Съдия-следователят направи гримаса на дълбоко отвращение.
Пролетта на 1989 година
От онзи ден Амая заживя при леля Енграси, като навестяваше ежедневно баща си в цеха и ходеше в неделя на обяд вкъщи. Помнеше тези обеди като неизбежни изпитания. Сядаше в единия ъгъл на масата срещу майка си, възможно най-далеч от нея, и се хранеше мълчаливо, отговаряйки с едносрични думи на будещите съжаление опити на баща й да започне разговор. После помагаше на сестрите си да раздигнат масата и когато вече всичко беше подредено, се отправяше към малкия хол, където родителите й гледаха новините в три. Там се сбогуваше с тях до следващата седмица. Навеждаше се и целуваше баща си, а той пъхаше в ръката й грижливо сгъната банкнота. После стоеше още няколко минути, гледайки майка си в очакване, докато тя продължаваше да се взира в телевизора, без да й обръща никакво внимание. Тогава баща й казваше:
— Амая, леля ти сигурно те чака.
И тя излизаше от къщи мълчаливо, а по гърба й лазеха тръпки. После на лицето й грейваше огромна щастлива усмивка, докато благодареше на всемогъщия детски бог, че и този ден не бе поискала да я докосне, да я целуне, да я изпрати. Предпочиташе да е така. Известно време се страхуваше, че майка й може да направи някой жест, който да се изтълкува като покана да се завърне вкъщи. Изпадаше в ужас от самата мисъл, че може да я погледне в лицето за повече от две секунди, защото когато го правеше, докато баща й търсеше вино в бюфета или се навеждаше над огнището, за да разпали огъня, отново изпитваше такъв страх, че краката й трепереха, а устата й пресъхваше, сякаш беше пълна с брашно.