Невидимият пазител

Насаме с нея остана само два пъти. Първият път бе година след нападението, на следващата пролет. Косата й отново бе пораснала, а и тя самата бе дръпнала доста през зимата. Беше уикендът, когато сменяха часа, но и двете с леля й бяха забравили да го направят — така че отиде в дома на родителите си с час по-рано. Почука на вратата и когато майка й отвори и отстъпи встрани, за да я пусне да влезе, разбра, че баща й го няма. Стигна до средата на хола и се обърна да погледне майка си, която бе спряла в коридора и я наблюдаваше оттам. Не можеше да види очите й, нито изражението на лицето й, защото коридорът тънеше в мрак, за разлика от слънчевия хол, но усещаше враждебността й, сякаш в коридора се бе спотаила глутница вълци. Още беше с палтото, но въпреки това започна да трепери, сякаш вместо мека пролетна температура, бе настъпила най-свирепа сибирска зима. Вероятно бяха минали едва няколко секунди, но на нея й се сториха цяла вечност, изпълнена с примигвания и учестено дишане, идващо от място, на което някакво момиче плачеше; чуваше го ясно, макар да не го виждаше, защото внимаваше за заплашителното зло, което дебнеше в коридора. Леко докосване, стъпка напред и момичето, което плачеше, започна да пищи, обхванато от паника, задавените ридания едва успяваха да излязат от гърлото й в напразен опит да прогонят дебнещото я безумие. Това бяха виковете от кошмарите, в които малките момичета пресипват от пищене, докато писъците им не се превърнат в шепот, едва излизащ от гърлата им. Поредна крачка. Пореден вик, може би същият, който никога нямаше да спре. Майка й стигна до вратата на хола и Амая най-сетне успя да зърне лицето й. Това й бе достатъчно. Веднага осъзна, че момичето, което крещеше задавено, бе тя самата, и при тази мисъл се подмокри от страх в секундата, в която баща й и сестрите й влизаха през вратата.

29

Измина пътя до Памплона в мълчание, обзета от вътрешно безпокойство, налегнало я още в мига, когато видя трупа на Йоана. В това престъпление имаше толкова противоречиви елементи, че й беше трудно дори да започне да оформя някакъв предварителен профил, макар да бе умувала над него през целия път. Цветята, парфюмът, букетът в скута й, почти свенливият начин, по който бе прикрита голотата на трупа… Всичко контрастираше с очевидната бруталност на ударите, нанесени по лицето, с дивашкия начин, по който дрехите бяха разкъсани на парчета, с вероятното изнасилване и с проявената жестокост — убиецът бе изгубил контрол, стигайки дотам, че да удуши жертвата със собствените си ръце. А да не забравяме и трофея. Много серийни убийци отнасяха със себе си по нещо, което бе принадлежало на техните жертви, за да може да пресъздават повторно и насаме момента на смъртта им, поне докато фантазията им стане недостатъчна, за да задоволява потребността им, и не потърсят следваща жертва. Но не беше обичайно да си тръгват с части от тялото, предвид трудността да ги запазят непокътнати и да са им подръка, когато пожелаят. Обикновено вземаха косми или зъби, но не и части, които щяха бързо да се разложат. Отрязването на ръка до лакътя не се връзваше с профила на сексуалния насилник, не по-малко странно бе и почти грижовното отношение, което бе проявявал към трупа в продължение на дни.

Пристигнаха в Памплона по обяд. В контраст със студа навън, дъхът на пътниците бе полепнал по автомобилните стъкла, превръщайки ги в очевидно доказателство за нетърпимата горещина в колата, отесняла заради присъствието на старши лейтенант Падуа, който бе настоял да пътува с тях, макар да не обели и дума през целия път. Когато най-накрая спряха пред Института по съдебна медицина и слязоха, една напълно скрита под чадър жена излезе от малката групичка, чакаща на входа, пристъпи няколко крачки напред и застана до стълбите.

Амая разбра коя е веднага щом я зърна — не за първи път роднини на жертвата я чакаха на входа на моргата. По никакъв повод не можеше да им се разреши да присъстват на аутопсията. Нямаха работа там, дори широко разпространеното вярване, че роднините трябва да дадат съгласие за нея, беше грешно. Аутопсиите се правеха в рамките на съдебна процедура, по нареждане на съдия-следователя, а в случаите, в които се налагаше разпознаване на трупа, то ставаше чрез видео екрани, без семейството да влиза в залата за аутопсии… Въпреки това роднините се скупчваха пред входа на института като по команда и сякаш чакаха всеки момент да излезе някоя медицинска сестра, за да им съобщи, че всичко е минало добре и че любимото им същество ще се възстанови след няколко дни.

Когато се доближи до жената, решена да избягва да я гледа в очите, забеляза пребледнялото й лице и умоляващия начин, по който протягаше ръка към нея, докато с другата държеше мъничко момиченце, на едва три-четири години, което почти влачеше след себе си. Амая ускори крачка.

— Госпожо… госпожо, моля ви — каза жената, успявайки да докосне със загрубяла и студена длан ръката на Амая.