Невидимият пазител

После, сякаш осъзнала, че е отишла твърде далеч в дързостта си, отстъпи крачка назад и отново стисна ръката на момиченцето.

Амая спря внезапно, възпирайки с поглед Йонан, който се опитваше да застане между тях.

— Госпожо, моля ви — проплака жената.

Амая я подкани с поглед да говори.

— Аз съм майката на Йоана — представи се кратко тя, сякаш осъзнаваше, че носи тъжно звание, което не се нуждае от обяснения.

— Знам коя сте и много съжалявам за случилото се с дъщеря ви.

— Вие сте полицайката, която разследва престъпленията на басахауна, нали?

— Да, така е.

— Но дъщеря ми не е убита от него, нали?

— Страхувам се, че не мога да ви отговоря, още е рано да бъдем сигурни. Намираме се в начален етап на разследването. Първо трябва да установим какво е станало.

Жената отново пристъпи напред.

— Но вие трябва да знаете, вие знаете, че той не е убиецът на моята Йоана.

— Защо смятате така?

Жената прехапа долната си устна и се огледа наоколо, сякаш за да открие отговора в едрите капки дъжд.

— Тя… насилена ли е?

Амая впери очи в момиченцето, което изглеждаше заето да разглежда паркираните успоредно патрулни коли.

— Вече ви казах, че е твърде рано да знаем, не можем да сме сигурни, докато не се направи…

Споменаването на аутопсията изведнъж й се стори твърде жестоко.

Жената застана толкова близо до нея, че Амая можа да усети горчивия й дъх и аромата на лавандула, който се разнасяше от влажните й дрехи. Хвана ръката й и я стисна с жест, издаващ едновременно признателност и отчаяние.

— Госпожо, кажете ми поне от колко дни е мъртва.

Амая сложи ръка върху ръката на жената.

— Ще говоря с вас, когато свърши… Когато свърши прегледът, обещавам.

Освободи се от ръката, която стискаше нейната като ледени клещи, и се запъти към входа.

— Мъртва е от седмица, нали? — попита жената с треперещ от усилието глас. — От деня, в който изчезна.

Амая се обърна към нея.

— Мъртва е от седем дни. Знам го — повтори жената.

Гласът й съвсем прегракна и тя започна да ридае пресипнало.

Амая се върна на предишното си място и се огледа наоколо, преценявайки ефекта от думите на майката на Йоана върху нейните спътници.

— Откъде знаете? — прошепна й тя.

— Защото в деня, когато момичето ми умря, усетих, че нещо вътре в мен се скъса — отвърна жената, слагайки ръка на гърдите си.

Инспекторката забеляза, че малкото момиченце се беше вкопчило силно в краката на майка си и плачеше беззвучно.

— Госпожо, вървете си вкъщи, отведете детето, обещавам ви, че ще дойда да говоря с вас, когато мога да ви кажа нещо.

Жената погледна детето, което плачеше, с израз на безкрайна любов, сякаш внезапно си бе дала сметка за присъствието му и съществуването му й се бе сторило невероятно.

— Не — отвърна тя твърдо. — Ще чакам тук, докато свършите. Ще чакам, докато мога да взема детето си.

Амая бутна тежката врата, но все пак успя да чуе молбата на майката.

— Пазете дъщеря ми вътре.

Изпълнявайки обещаното на Сан Мартин, Йонан бе влязъл в залата за аутопсии. Амая знаеше, че не му е за първи път, но че по правило избягва този момент, който очевидно му беше неприятен. Стоеше мълчаливо, облегнат на стоманения плот, без лицето му да издава никаква емоция, може би защото знаеше, че другите го наблюдават, че понякога се шегуват с факта, че бидейки доктор — макар и доктор по антропология и археология, — има проблеми с аутопсиите. Въпреки това не й убягна фактът, че ръцете му са зад гърба, сякаш демонстрираше намерението си да не се докосва до нищо, нито физически, нито емоционално. Преди да влезе, бе отишла при него, за да му съобщи, че може да откаже поканата на Сан Мартин под някакъв претекст, че тя може да го прати да разговаря с майката на Йоана или да проучи уликите в управлението. Но той бе решил да остане.

— Трябва да вляза, шефке, това престъпление тотално ме обърква. Нещата, които знам, не са достатъчни дори за да направя бегъл профил.

— Няма да е приятно.

— Никога не е.

Обикновено когато пристигаше на аутопсиите, асистентите вече бяха съблекли, а в много случаи и измили трупа, и взели проби от косата и ноктите. Амая бе помолила Сан Мартин да я изчака, преди да махне дрехите, защото предчувстваше, че начинът, по който са разкъсани, ще добави нова информация.

Приближи се към масата, докато завързваше мантата за еднократна употреба зад гърба си.

— И така, дами и господа — каза Сан Мартин. — Започваме.

Асистентите започнаха с вземането на проби от влакна, прах и семена, полепнали по дрехите; след това отстраниха найлоновия плик, с който бяха увили ръката на момичето — два от ноктите й бяха счупени и почти изтръгнати от плътта, под тях се виждаха следи от кръв и кожа.

— Какво ни казва това тяло? Каква история ни разказва? — попита Амая.

— Има общи черти с другите престъпления. Макар да има и много разлики — каза Ириарте.

— Например?

— Възрастта на момичето, начинът, по който дрехите са разкъсани на две, кордата около врата… И може би отчасти последващият мизансцен — поясни Йонан.

— В какъв смисъл?