Невидимият пазител

Амая се замисли за големия интерес, който будеха криминалните сериали сред телевизионните зрители. В тях най-шокиращото бе, че случаят, а понякога и цели два случая, се решаваше за една нощна смяна с помощта на аутопсии, очни ставки, разпити и дори ДНК тестове, които при максимална бързина отнемаха поне петнайсет дни, а когато не беше толкова спешно, към месец и половина. Още повече че в Навара нямаше съдебна лаборатория, способна да извърши ДНК анализ; пробите трябваше да се изпращат в Сарагоса, без да се брои огромната цена на някои тестове, което ги правеше на практика неприложими. Но най-много я забавляваше начинът, по който следователите от филмите се навеждаха над труповете, разменяйки си записки и експертизи над тялото, което в най-добрия случай отделяше газове и нетърпима миризма.

Беше чела, че някои следователи и полицаи смятат за вредна представата, която съдебните заседатели имаха за съдебномедицинските техники, много често придобита от точно тези вездесъщи сериали, които ги караха да искат безразборно тестове, експертизи и сравнителни анализи. Макар че имаше и специалисти, които можеха да изложат знанията си, без работата им да звучи на китайски за съдебните заседатели. Така бе със съдебните ентомолози. Допреди десет години ентомолозите и техните изследвания изглеждаха напълно непонятни, докато сега почти всеки знаеше, че установявайки възрастта на ларвите и трупната фауна, можеха да се определят с голяма точност времето и мястото на смъртта.

Амая се доближи до контейнера, в който бяха сложени остатъците от дрехи.

— Падуа, тук имаме останки от сини дънки, бледорозов ватиран блузон „Найк“, сребристи кецове и бели чорапи. Какви дрехи е носела в момента на изчезването си според жалбата?

— Дънки и розов блузон — промълви Падуа.

— Докторе, допускате ли, че може да е починала в деня на своето изчезване?

— Много е възможно.

— Разрешавате ли да ползвам кабинета ви, докторе?

— Разбира се.

Амая развърза мантата си, хвърли последен поглед към трупа и се запъти към умивалниците с думите:

— Йонан, излез навън и покани майката на Йоана да влезе.

Въпреки че много пъти бе ходила в Наварския институт по съдебна медицина, никога не бе влизала в кабинета на Сан Мартин, понеже той нямаше нищо против да разписва докладите и в малката претъпкана стаичка на асистентите. Амая предполагаше, че ще открие помещение, не по-малко ексцентрично от своя притежател, но луксът, с който бе обзаведена стаята, я изненада. Този кабинет определено заемаше повече пространство, отколкото логично му прилягаше. Мебелите с практичен дизайн от типа, който би могъл да се очаква в кабинета на по-високопоставен учен, бяха със семпли и модерни линии, контрастиращи с колекцията от бронзови скулптури, разположени извънредно грижливо и изкусно осветени. Върху широката заседателна маса стоеше фигура на скърбяща Богородица с размери седемдесет на седемдесет сантиметра, която изглеждаше необичайно тежка. Амая се запита дали я местеха оттам, когато масата трябваше да се използва по предназначение.

В другия край на масата малката сестричка на Йоана едва се виждаше под купчината бели листове и чашата с химикалки, които Йонан бе струпал пред нея. Майката съзерцаваше в захлас мъртвото тяло на Исус в ръцете на Мария. Лицето й излъчваше характерната за молитва трескавост, очевидна и от потреперващите й устни.

Йонан се приближи до Амая.

— Моли се — обясни той. — Попита ме дали според мен скулптурата е осветена.

— Как се казва?

— Инес, Инес Лоренсо. Момичето се казва Хисела.

Амая почака още минута, решена да не прекъсва молитвата, но жената забеляза присъствието й и тръгна към нея. Амая я покани да седне на единия стол, а тя се настани на другия. Йонан остана прав до вратата, а инспектор Ириарте му отстъпи водещата роля, избирайки стол на заседателната маса, който обърна с гръб, за да гледа Амая и да наблюдава жената отзад.

— Инес, аз съм инспектор Саласар, до нас са младши инспектор Ечайде, инспектор Ириарте и старши лейтенант Падуа от жандармерията. Мисля, че вече се познавате.

Падуа хвана креслото зад масата и го придърпа встрани. Амая мислено благодари, че бе решил да не сяда при тях.

— Инес — започна Амая. — Както знаете, днес патрул на жандармерията е открил тялото на дъщеря ви.

Жената я гледаше втренчено, изопната и сериозна, почти притаила дъх.

— При аутопсията се установи, че е мъртва от няколко дни. Носела е същите дрехи, описани в жалбата, която сте подали в участъка на жандармерията в деня на нейното изчезване.

— Знаех си — отрони тя, гледайки Падуа с по-малко укор, отколкото можеше да се очаква.

Амая се уплаши, че може да заплаче. Вместо това жената отново обърна поглед към нея и попита:

— Изнасилена ли е?

— По всичко личи, че е претърпяла сексуално насилие.

Инес стисна устни, в опит да се овладее.

— Бил е той — отсече тя.

— Кой мислите, че е бил? — поинтересува се Амая.

Инес се обърна да погледне детето, което бе застанало на колене на стола и си рисуваше, полуизлегнато на масата и частично скрито зад скулптурата. Майката погледна Амая.