Невидимият пазител

Излезе на паркинга, загръщайки се с пухенката. Реши да пътува с колата на Йонан и да остави своята там. Извади мобилния, за да звънне на Джеймс и да го предупреди, че заминава за Уеска. Паркингът бе слабо осветен, но го огряваше бялата светлина от витрините на кафенето и друга, по-топла, от прозорците на рустикалния салон за хранене от другата страна. Докато чакаше Джеймс да вдигне, се загледа във вечерящите хора, седнали най-близо до прозореца. Флора, облечена с прилепнала черна блуза, се навеждаше напред с кокетен отработен жест, който я учуди. Тръгна между колите, човъркана от любопитство, търсейки ъгъл, от който да види сцената по-добре. Джеймс най-сетне вдигна и тя му обясни накратко каква идея има и че ще му звънне, преди да се върне. Точно когато се сбогуваше с Джеймс, сестра й се отдръпна от прозореца и същевременно се наведе, за да хване ръката на своя придружител. Инспектор Монтес се усмихваше, докато казваше на Флора нещо, което Амая не успя да разбере, но накара голямата й сестра да се разсмее, да отметне назад глава с неприкрито съблазнителен жест и да погледне навън. Стресната, Амая се обърна рязко в опит да се скрие и изпусна телефона си, който се изтърколи под една кола, преди да си даде сметка, че Флора по никакъв начин не може да я е видяла на този така зле осветен паркинг.

Успя да измъкне телефона си, преди Йонан и докторите да излязат от кафенето. Остави младши инспектора да кара, без да обръща внимание на онова, което говореше, и въздъхна облекчено, леко объркана от собствената си реакция, когато започнаха да се отдалечават от хотела.

34

Енграси махна лепенката от новия комплект таро. Извади картите от кутията и започна ритуал на контакт, докато се молеше и бавно ги размесваше. Знаеше, че се изправя пред нещо различно, макар и не ново, един стар враг, когото вече бе виждала веднъж преди много време, в деня когато Амая бе гледала на себе си като малка. И днес, докато Рос се мъчеше да помогне на сестра си, тази стара заплаха се бе завърнала като неприятен спомен, за да подаде мръсната си лигава муцуна в живота на нейното момиче.

Енграси се бе идентифицирала с Амая още от малка. Също като нея бе намразила това място, където й бе писано да се роди, отричайки се от обичаите, традициите и историята, правейки всичко възможно, за да се махне от там, докато накрая го бе постигнала. Започна да учи, като полагаше огромни усилия, за да получи стипендии, които да й позволят да заминава все по-далеч и по-далеч от къщи, първо в Мадрид, накрая в Париж. В Сорбоната записа психология. Пред нея се отвори нов свят — светът на революционен и вълнуван от идеи и мечти за свобода Париж, който я караше да се чувства като скъпа гостенка на живота и повече от всякога да ненавижда тази мрачна долина, където слънцето бе от олово, а реката бучеше по цяла нощ. Ухаещият на любов Париж, тържествено и тихо течащата Сена я съблазниха окончателно и тя се увери в това, което вече знаеше — че никога няма да се завърне в Елисондо.

Запозна се с Жан Мартен в последната година от следването си. Той, уважаван белгийски психолог, гостуващ професор в университета, бе по-възрастен от нея с двайсет и пет години. Излизаха тайно по време на последния курс и когато тя се дипломира, се ожениха в малък параклис в покрайнините на Париж. На сватбата присъстваха трите сестри на Жан с техните съпрузи, децата им и стотина приятели. Нито един роднина на Енграси. На зълвите си каза, че семейството й е малко и отдадено на работата, а родителите й са прекалено възрастни, за да пътуват. На Жан каза истината.

Не искаше да ги вижда, не искаше да говори с тях, нито да трябва да пита за съседите и старите познати, не искаше да знае какво се случва в долината, не искаше влиянието на родното й място да я достигне там, защото предусещаше, че заедно със себе си ще донесат и онази енергия на водата и планината, онзи дълбоко вкоренен зов, който всеки роден в Елисондо усещаше в себе си. Жан се бе усмихнал, докато я слушаше, сякаш бе малко момиче, което разказва лош сън, и я бе утешил точно по подобен начин, смъмряйки я нежно.

— Енграси, ти си голям човек, щом не искаш да идват, няма да идват.

И бе продължил да чете книга, сякаш разговорът не беше по-важен от избора между лимонова или шоколадова торта.

Животът не можеше да бъде по-щедър към нея. Живееше в най-красивия град на света, в университетска среда, която държеше ума й бодър, а сърцето изпълнено с абсурдната увереност, която дава вярата, че имаш всичко, освен децата — те така и не дойдоха през петте години, през които продължи сънят… Точно до деня, когато Жан умря от инфаркт, докато пресичаше градините срещу кабинета си в Париж.