Невидимият пазител

Нямаше спомен от онези дни, предполагаше, че ги бе прекарала в шок, макар да помнеше, че се бе държала спокойно и овладяно, с хладнокръвието на човек, който не вярва в случилото се. Започнаха да се редуват седмици на приспивателни и сълзливи посещения на нейните зълви, които настояваха да я закрилят от външния свят, сякаш това беше възможно, сякаш сърцето й не бе погребано в едно парижко гробище, така студено и безжизнено като това на Жан. Докато една нощ не се събуди, обляна в пот и плач, и разбра защо не плаче денем. Стана от леглото и обиколи отчаяно огромния апартамент, търсейки следа от присъствието на Жан, и макар там да бяха очилата му, книгата, все още отворена на страницата, която бе отбелязал, пантофите му и календарът в кухнята, чиито квадратчета бяха украсени със ситния му почерк, повече не го откри и тази истина опустоши душата й, вледени къщата и направи Париж непоносим за живот.

Тогава се завърна в Елисондо. Жан й бе оставил достатъчно пари, за да не се тревожи никога повече. Купи къща на това място, което вярваше, че не обича, и оттогава не бе напускала долината на Бастан.

35

Вятърът духаше яростно в Айнса. През трите часа, които прекараха в колата, Йонан не спря да говори нито за миг, но упоритото мълчание на Амая, изглежда, го зарази към края на пътуването, когато първо замлъкна, а после реши да пусне радиото и да си тананика припева на модните хитове. Улиците на Айнса бяха пусти, топлата оранжева светлина на уличните лампи не успяваше да заличи мразовитото усещане, предизвиквано от нощния студ в средновековното градче, а поривите леден вятър образуваха скреж по стъклата на автомобила. Йонан подкара след джипа на докторите, гумите затракаха по хилядолетния калдъръм на улиците, докато накрая стигнаха до правоъгълен площад, разпрострял се до входа на сграда, която приличаше на крепост. Докторите спряха колата до стената, а Йонан паркира до тях. Студът пронизваше челото му като гвоздей, забиван от невидима ръка. Амая дръпна качулката на пухенката си, опитвайки да си покрие главата, докато вървяха след докторите към вътрешността на крепостта. С изключение на липсата на вятър, вътре не им беше много по-добре, отколкото навън. Поведоха ги по тесни коридори от сив камък, докато не стигнаха до по-широко място, където бяха струпани няколко гигантски клетки. В тях дремеха огромни птици, които Амая не успя да разпознае в тъмното.

— Това е зоната за възстановяване на пострадалите птици — от куршуми, прегазване, случайни удари в кабели с високо напрежение, ветрогенератори…

Отново навлязоха в тесен коридор и изкачиха десетина стъпала, преди докторката да се спре пред наглед обикновена бяла врата, която обаче се охраняваше от няколко секретни ключалки. Лабораторията се състоеше от три светли, подредени и много просторни зали, изключително модерно оборудвани. Амая си помисли, че ако бе отишла до там с вързани очи, никога нямаше да направи връзка между онова, което виждаше, и мястото, където се намираше. Кой би помислил, че апаратура с подобни параметри би могло да е инсталирана в сърцето на средновековна крепост.

Учените закачиха палтата си в гардеробчета и докторката облече странна, вталена лабораторна престилка, която се разкрояваше в широка плисирана пола и се закопчаваше отстрани.

— Майка ми беше зъболекарка в Русия — обясни тя. — Тези престилки и здравите ми зъби са единственото, което ми остави, когато почина.

Поеха към дъното на лабораторията, където върху маса от неръждаема стомана бяха подредени различни уреди. Амая позна PCR апарата, защото и друг път бе виждала такъв. Подобен на малък касов апарат без копчета или на уред за кисело мляко от бъдещето, този куп евтина пластмаса всъщност бе побрал гения на един от най-усъвършенстваните уреди за изследвания. В един съд отстрани бяха подредени епруветките Eppendorf, наподобяващи малки кухи пластмасови куршуми — в тях се поставяше генетичният материал, който трябваше да бъде анализиран.

— Това е PCR апаратът, за който говорехте. Анализът отнема между три и осем часа, после се прави електрофореза в агарозен гел, за да може да се видят резултатите — това ще ни отнеме поне още два часа. А това тук — каза докторът — е апаратът за високоефективна течна хроматография, него ще използваме за дезинтеграция на видовете брашно от пробите, защото предният уред ще ни свърши работа само ако в брашното е наличен някакъв биологичен материал.

Той взе от един рафт малка пластмасова спринцовка, подобна на онези, които в миналото се бяха ползвали за инжектиране на инсулин.