Опашката на скорпиона

— Вдясно лежи долината Ембрио — продължи генералът и махна с ръка към поредица близки хълмове. — Мястото, където се провежда най-голямото кавалерийско сражение по време на Апахските войни срещу великия вожд Викторио през 1880 г. На наша страна воюват прочутите „бизонски войници“27 — чернокожите кавалеристи от 9-и кавалерийски полк. Целият този район е бил център на земите на апахите, но битката принуждава Викторио да напусне твърдината си и да се спусне в Мексико, където го убиват.

— Явно познавате историята на този край — подхвърли Нора.

— Какъв комендант щях да бъда, ако не я познавах. Обаче истината е, че историята, и по-специално тази на Дивия запад, е моето хоби. Освен това тук се правят научни изследвания и тестове, което значи, че не сме на фронта. Между отделните кризи, които настъпват от време на време, намирам и малко свободно време за четене. — Докато говореше, очите му непрекъснато се стрелкаха към бойното поле, което току-що беше описал. След това поклати глава. — Историята ме е научила на някои трудни истини. Тези апахи са се сражавали, за да запазят своите родни земи. Нещо, което не е по-различно от онова, което нашите предци са направили по време на революцията. Зле сме се отнесли с апахите и това е голям срам за нашата… о, вижте ето там — цяло стадо орикси!

Кори погледна в източна посока над пасището. Стадо антилопи стоеше мирно и ги гледаше, а рогата им пронизваха небето.

— Наистина е като в Африка — измърмори тя.

— Точно това казах. Ето го и нашия завой.

Той зави наляво по едва видим черен път и доста намали скоростта. Пътят се виеше между ниски хълмове, преди да излезе в малка тревиста долина. В центъра се издигаше ранчерска къща, заобиколена от ерозирала кирпичена стена, каменна плевня без покрив и няколко древни обора наблизо.

— Ранчото на Гауер — обяви генералът.

Спряха близо до къщата и Кори слезе. Тук беше по-хладно заради по-голямата височина. От едната страна се издигаше полумесец от хълмове и високата верига на Сан Андрес от другата, заедно образувайки бариера срещу вятъра и лошото време. Малко поточе бълбукаше по едната страна на хълма над ранчото, след това минаваше през долината и накрая излизаше между хълмовете по посока на далечната Рио Гранде.

Уотс се присъедини към тях заедно с Моруд, Нора и Удбридж.

— Направо да не повярваш — каза Уотс и свали шапката си, докато се оглеждаше. — Колко красиво е това място.

— Със сигурност нищо не им е липсвало — добави генералът. — Дори са имали свой собствен горещ извор. — Той посочи група памучни дървета на близкия хълм.

— Разбирам защо Гауер е бил разстроен от отчуждаването — вметна Нора.

— Бих казал — Уотс поклати глава, — че това място е райско кътче.

Последваха генерала през счупената порта в двора и нагоре по стълбите до входната врата. Той извади ключ и я отключи, и всички влязоха. Лейтенант Удбридж последна прекрачи прага.

В къщата беше прохладно и миришеше на прах и стари тъкани. Някога пердетата са били дръпнати, но слънцето ги беше направило на парцали, а лъчите му нахлуваха през дупките. Мястото беше по някакъв начин благородно в своята простота. Минаха през антрето и се озоваха в малка всекидневна с прояден от плъховете диван, два дървени стола и счупена маса. В кухнята видяха стара готварска печка на дърва от бял емайл и с хромирано перило около горния край. Тук имаше още една маса и стол. Единствената украса бяха няколко първи страници от списания и снимки от вестници, рамкирани и окачени по стените.

— Истинска капсула на времето — отсъди Нора, докато се оглеждаше.

— Вижте това — каза Уотс и посочи една висока лавица във всекидневната. Там с дъното нагоре лежеше проядена от молците каубойска шапка до дъска за „Пачиси“28. На по-ниската лавица бяха струпани няколко списания „Лайф“ и едно „Нешънъл Джиографик“ — беше от старите издания без снимка на корицата.

— Между другото, къде е мястото на взрива? — попита Нора.

— Опитът „Тринити“ е проведен на около тринайсет километра северно оттук — отговори Магърк. — Както споменах по-рано, д-р Опенхаймер е прекарал предната нощ в тази къща. Може би на онова походно легло в спалнята отзад.

— Къде тогава е плакетът, увековечаващ историческото събитие? — поинтересува се Уотс и всички се засмяха весело.

След това настъпи дълго мълчание, докато съзерцаваха стария интериор и прашинките, които се носеха във въздуха на фона на проникващите вътре слънчеви лъчи. Кори се оглеждаше, докато се питаше дали тук има някакви следи от присъствието на Гауер и какво ли е правил тук в онази съдбоносна сутрин. Но къщата не разказваше нищо, освен за тежкия ранчерски живот и дошлото накрая изоставяне. Накрая тя изказа мислите си на глас:

— Погледнете само това място. Какво е правил човек като Гауер, който очевидно не е имал и пет пари в джоба, с приказно скъпия кръст?

— Вероятно е намерил съкровището на връх Викторио — подхвърли Уотс.

Генералът и другите се изсмяха.

— Я чакай — каза Кори. — Какво съкровище?