Опашката на скорпиона

— Има едно място, което спомена. Спомена го само веднъж. Когато бил младеж, една вечер по време на силна буря е трябвало да се пречисти от опетняването с някакво зло. То се било вкопчило в него, вкопчило се като смъртта и само едно духовно пътуване би могло да го отърве. Сега се досещам, че сигурно е имал предвид бомбата. Както и да е, каза ми, че е излязъл в пустошта, обикалял, докато намерил мястото на своята сила — нарече го Охо Ескондидо, и прекарал там пет дни в пост. Получил могъщо видение. Но не пожела да ми го опише и ми заръча никога повече да не го споменавам.

— И никога не добави нещо повече за това преживяване?

— Не. Намекна, че му е осигурило неповторимо прозрение за света, но било твърде мощно и може би твърде опасно, за да бъде предадено на момче.

— Смятате, че след като е изчезнал, се е върнал на това място насила?

— Винаги съм смятал, че това е мястото, където е отишъл.

— Казахте, че го е нарекъл Охо Ескондидо. Знаете ли място с подобно наименование?

Еспехо поклати отново глава.

— Помня, че преди много време неколцина от старейшините го споменаваха мимоходом. Предполага се, че е близо до Сиера Бланка, далеч нагоре в северната част на резервата. Обаче по начина, по който говореха за него, така и не можах да разбера дали е истинско, или митично.

— Охо Ескондидо — повтори Нора бавно, сякаш на себе си. — Скрито око.

— На тукашния испански „охо“ означава и извор.

Нора си пое дълбоко дъх.

— Можете ли да ме заведете там? Или поне на мястото, където смятате, че се намира?

След въпроса последва дълго мълчание. Достатъчно дълго, за да накара Нора да се почувства неловко.

— Съжалявам, може би прекрачих границите.

— Бих искал да ви помогна — каза Еспехо, — но не мога. Обещах.

— Въпреки онова, което научихте сега?

Младият мъж сведе поглед към ръцете си.

— Това нищо не променя.

Нора помълча малко. След това вдигна раницата си, дръпна ципа, извади кутията за доказателства и я сложи на бюрото.

Еспехо вдигна очи.

— Какво е това?

Нора отвори ключалката и извади медицинския вързоп. Докато го правеше, Еспехо подскочи рязко, все едно го беше хванал ток.

— Откъде го взехте?

— Това е медицинският вързоп на Нантан.

Явно Еспехо вече го бе предположил и настоя:

— Откъде го взехте?

— Оставил го е в бивака им в Хай Лоунсъм.

Еспехо издиша бавно и дълбоко.

— Онази вечер, когато ми разказваше за своето търсене на видение, каза нещо странно. Каза, че веднъж бил „осиротял духовно“. Така и не разбрах какво имаше предвид. Дори не бях сигурен, че съм разбрал думите му. — Погледна към медицинския вързоп. — Питам се защо не се е върнал да го вземе.

— Бил е прекалено уплашен от атомния взрив, на който станал свидетел.

— От онова, което ми разказахте обаче, излиза, че не е бил прекалено уплашен, за да остане със своя умиращ приятел. И не е бил прекалено уплашен, за да го погребе по достоен начин. — Младият мъж замълча. — Не е било страх. Не разбирам. Никой не би зарязал това.

Отново настъпи дълго мълчание. Еспехо го наруши:

— Едно от нещата, на които Нантан ме научи, е, че всичко има причина. Нищо не е случайно. За идването ви тук, за донасянето на медицинския вързоп — има причина. — Той се изправи. — Така да бъде. Ще ви заведа там. Или по-точно до мястото, докъдето няма да наруша обещанието си. Ако го намерим жив или мъртъв, ще трябва да изминете сама последния километър.

44.

Кори лежеше в леглото, вторачена в тавана. Макар да беше уморена, не успяваше да заспи. Защото беше същевременно неспокойна и разочарована.

Почти не успя да мигне, след като предната вечер Моруд я прати да си върви. Беше прекарала деня в апатия и не успя да свърши почти нищо. И ето я сега тук, отново вторачена в тавана. Не беше по-приспивно от миналата нощ. Протегна се за телефона и изключи фоновата музика, която се беше надявала, че ще я приспи: „Дийп Фрийз“ от Слийп Рисърч Фасилити. След като ще лежи будна, би могла и да размишлява.

Безпокойството ѝ не беше обвито в тайна — причината за него беше последното ѝ ходене при Джеси Гауер. Дали се чувстваше виновна, че се беше отнесла с него безцеремонно по телефона? Малко, но той със сигурност беше предизвикал това отношение. Или причината беше в мрачния, безсмислен край, който беше заварила? Не мислеше, че е така: не се чувстваше наранена, не изпитваше страх. В Куонтико беше виждала множество ужасни неща. Пък и нищо не можеше да се сравни с плашещата фигура, която се беше появила пред вратата на караваната ѝ при Медсин Крийк: онова огромно кръгло, бяло като луна лице, опръскано с кръв, и една здрава ръка, протягаща се към нея…

Затвори кутията с този спомен и започна отначало.

Джеси е бил измъчван и убит по някаква причина. Всички бяха съгласни, че някой е искал нещо от него: обаче дали пари, наркотици… какво?

Отново прехвърли в ума разговора от вчера следобед. Той на практика я молеше да дойде в ранчото и като морков провеси пред нея другото ценно притежание на своя прадядо — онова, което Джеси първоначално беше определил като „стара рисунка“. „Тачеше го като свят предмет“, бе казал Джеси.