Принцеса с часовников механизъм

— Даваш си сметка, че аз съм ти сестра, нали? То е и в моята кръв.

— Каза, че си се преструвала. — Той я погледна изпитателно за миг и

добави бавно: — Но не е така, нали? Виждал съм те да тренираш, да се

биеш. Усещаш същото като мен. Сякаш подът на Института е първата

солидна почва под краката ти. Сякаш най-сетне си намерила своето място.

Ти си ловец на сенки.

Сесили не отговори и Уил усети как усмивка подръпва ъгълчетата на

устните му.

— Радвам се — каза той. — Радвам се, че в Института ще има един

Херондейл, дори ако аз...

— Дори ако ти не се върнеш? Уил, нека дойда с теб, нека ти помогна...

— Не, Сесили. Не е ли достатъчно, че приемам избора ти на този

живот, изпълнен с битки и опасности, макар винаги да съм искал нещо по-

безопасно за теб? Не, не мога да ти позволя да дойдеш с мен, дори и ако ме

намразиш заради това.

Сестра му въздъхна.

— Не драматизирай, Уил. Нужно ли е непрекъснато да настояваш, че

хората те мразят, когато очевидно не е така?

— То ми е в кръвта — заяви младият мъж. — Ако не бях ловец на

сенки, несъмнено ме очакваше бъдеще на театралната сцена и съм

сигурен, че щях да пожъна огромни успехи.

Сесили очевидно не намираше думите му за особено забавни и Уил си

каза, че не може да я вини.

— Не проявявам кой знае какъв интерес към постановката ти на

„Хамлет". Ако не ми позволиш да дойда с теб, поне ми обещай, че тръгнеш

ли сега... обещай ми, че ще се върнеш.

— Не мога да ти дам такова обещание — отвърна той. — Но ако съм в

състояние да се върна при теб, ще го сторя. И ако го направя, ще пиша на

мама и татко. Това поне мога да ти обещая.

— Не — отсече девойката. — Никакви писма. Закълни ми се, че ако се

върнеш, ще отидем заедно у дома и ще им кажеш защо си тръгна, че не ги

виниш и че все още ги обичаш. Не искам от теб да се прибереш за

постоянно. Нито ти, нито аз вече можем да се върнем завинаги, но смятам,

че не искам твърде много, като те моля да им дариш утеха. И не ми казвай,

че е против правилата, защото прекалено добре знам колко обичаш да ги

нарушаваш.

— Виждаш ли? — рече Уил. — Значи все пак добре познаваш брат си.

Давам ти думата си, че ако всички тези условия са изпълнени, ще направя

това, което искаш. — Лицето и раменете на сестра му се отпуснаха. Сега,

когато гневът й си беше отишъл, тя изглеждаше малка и беззащитна,

макар младежът да знаеше, че не е така. — И още нещо, Сеси — меко каза

той. — Преди да тръгна, искам да ти дам това.

Той бръкна под ризата си и свали медальона от Магнус. Украшението

се полюшна, грейнало с рубиненочервено сияние на мъжделивата

светлина в конюшнята.

— Женската ти огърлица? — рече Сесили. — Е, признавам, че не ти

отиваше особено.

Уил пристъпи към нея и надяна проблясващата верижка през

тъмнокосата й глава. Рубинът прилепна на шията й така, сякаш

медальонът беше изработен специално за нея.

— Никога не го сваляй. Той ще те предупреждава, когато наблизо има

демони. Ще те пази в безопасност, в каквато искам да бъдеш, и ще ти

помогне да бъдеш истински воин, което пък е това, което ти желаеш.

Сестра му сложи ръка на бузата му.

— Dabo ti, Гуилем. Вуddaf yn dy golli di.*

* Довиждане, Гуилем. Ще ми липсваш. (От уелски.) — Бел. прев.

— И ти на мен — отвърна Уил, а после се обърна към Балиос и се

метна на седлото. Сесили се отдръпна, когато брат й подкара коня към

вратата и като наведе глава срещу вятъра, препусна в нощта.

Теса се събуди рязко от сънища, изпълнени с кръв и метални

чудовища, и си пое рязко дъх.

Беше се сгушила като дете върху седалката на голяма карета, чиито

прозорци бяха напълно закрити от тежки кадифени завеси. Седалката

беше корава и неудобна, с пружини, които я мушкаха през разкъсаната и

изцапана рокля. Косата й се беше развързала и падаше на провиснали

кичури около лицето й. Насреща й, свита в далечния ъгъл на каретата,

седеше неподвижна фигура, плътно увита в пътнически плащ и спуснала

качулката над главата си. В каретата нямаше никой друг.

Теса седна с усилие, потискайки виенето на свят и прилошаването.

Сложи ръка на стомаха си и се опита да диша дълбоко, макар че

зловонният въздух в каретата не й помогна особено да успокои

вътрешностите си. Тя докосна гърдите си и усети, че по роклята й се стича

вадичка пот.

— Нали не се каниш да повърнеш? — обади се хриплив глас. —

Понякога хлороформът има такъв ефект.

Фигурата с качулката обърна глава към нея и Теса разпозна госпожа

Блек. На стъпалата пред Института беше прекалено шокирана, за да

разгледа както трябва лицето на някогашната си похитителка, ала сега,

когато можеше да го види отблизо, по тялото й пробягаха тръпки. Кожата

имаше зеленикав оттенък, в очите тъмнееха черни вени, а провисналите

устни разкриваха сив език.

— Къде ме водите? — настоя да узнае Теса. В готическите романи

това неизменно беше първото, което питаха героините, когато ги

отвлекат, и Теса, която винаги се беше дразнила на това, сега осъзна, че

всъщност въпросът е напълно обясним. В подобна ситуация човек би

искал най-напред да научи къде го водят.

— При Мортмейн — отвърна госпожа Блек. — Това е цялата