Принцеса с часовников механизъм

информация, която ще получиш от мен, момиче. Дадоха ми най-строги

инструкции.

Макар да беше очаквала такъв отговор, девойката усети, че гърдите й

се стягат и не й достига въздух. Инстинктивно се отдалечи от госпожа

Блек и дръпна перденцето на прозореца до себе си.

Отвън беше тъмно, луната бе полускрита от облаци. Пейзажът

наоколо беше хълмист и суров, ненарушаван от никакви светлинки, от ни

най-малък признак за живот. Тъмни канари осейваха пейзажа. Възможно

най-незабелязано, Теса посегна към дръжката на вратата и я натисна.

Беше заключена.

— Не се хаби — отсече госпожа Блек. — Не можеш да я отвориш, а

дори да избягаш, ще те заловя. Ако не си забравила, съм много по-бърза от

теб.

— Така ли успяхте да изчезнете на стълбите? — попита Теса. — В

Института?

Госпожа Блек й отправи усмивка на превъзходство.

— Изчезнах в твоите очи. А всъщност просто се отдръпнах много

бързо настрани, след което отново се върнах. Мортмейн ми даде това

умение.

— Затова ли го правите? — изплю думите момичето. — От

благодарност към Мортмейн? Не може да се каже, че той държеше особено

на вас. Изпрати Джем и Уил да ви убият, когато сметна, че може да се

окажете пречка за плановете му.

В мига, в който изрече имената им, Теса пребледня като платно. Бяха я

отнесли, докато ловците на сенки се биеха за живота си на стъпалата пред

Института. Дали бяха надвили автоматоните? Дали някой от тях беше

ранен или, не дай боже, убит? Но тя несъмнено щеше да разбере, щеше да

почувства, ако нещо подобно бе сполетяло някой от двамата. Та тя ги

усещаше сякаш бяха късчета от собствената й душа!

— Не — рече госпожа Блек. — За да отговоря на въпроса, който се чете

в очите ти — не би разбрала дали някое от онези красиви момчета, които

харесваш толкова много, е мъртъв. Хората винаги си въобразяват подобни

неща, но освен ако не съществува магическа връзка, като тази между

двама парабатаи, това си остават просто фантазии. Когато си тръгнах, те

се биеха за живота си. — Тя се ухили широко и зъбите й просветнаха с

металически блясък в сумрака. — Ако Мортмейн не ми беше заповядал да

те доведа при него невредима, щях да те оставя там, за да бъдеш

накълцана на парчета.

— Защо ме иска невредима?

— Ти и твоите въпроси! Почти бях забравила колко е дразнещо. Има

информация, която му трябва и която единствено ти можеш да му дадеш.

И все още иска да се ожени за теб. Толкова по-зле за него. Не ме

интересува дали ще го тормозиш цял живот. Аз ще си получа онова, което

искам от него, и ще се махна.

— Не знам нищичко, което би могло да интересува Мортмейн!

Госпожа Блек изсумтя.

— Ти си млада и глупава. Ти не си човешко същество, госпожице Грей,

и много слабо осъзнаваш способностите си. Можехме да те научим на още,

ако не беше толкова своеволна. Ще установиш, че Мортмейн далеч не е

толкова снизходителен наставник.

— Снизходителен? — изплющя гласът на Теса. — Та вие ме

пребивахте почти до смърт!

— Има и по-страшни неща от физическата болка, госпожице Грей.

Мортмейн не знае що е милост.

— Именно. — Девойката се приведе напред, ангелът с часовников

механизъм биеше два пъти по-бързо под роклята й. — Защо правите

онова, което е поискал от вас? Знаете, че не можете да му имате доверие.

Наясно сте, че той на драго сърце би ви унищожил...

— Нуждая се от онова, което може да ми даде. И ще направя всичко,

което трябва, за да се сдобия с него.

— И какво е то? — попита момичето.

Чу как госпожа Блек се разсмя, а после я видя да отмята качулката си и

да разкопчава наметката си.

Теса беше чела в историческите книги за глави, набити на кол над

Лондонския мост, но никога не си бе представяла колко ужасно са

изглеждали всъщност. Очевидно каквото и разложение да беше понесла

госпожа Блек, след като главата й е била отрязана, то не беше върнато

назад и сега около железния кол, забит в черепа й, висяха късове сивкава

кожа. Вместо тяло имаше гладка метална колона, от която стърчаха две

съчковидни ръце със стави. Сивите ръкавици от ярешка кожа, които

скриваха дланите — каквито и да бяха те — с които завършваха тези ръце,

добавяха последните зловещи щрихи.

Девойката изпищя.

12

Призраци на пътя

О, най-прекрасна, благосклонна до безкрай,

дали е грях да се обича твърде силно и в самия Рай?

Сърце да носиш твърде нежно, или пък кораво?

Да служиш на дълга или пък на любовта?

Нима не се обръщат ролите във небесата

за любилите страстно или загинали безстрашно на земята?

Александър Поуп, „Елегия на паметта на една нещастна дама"

Мушнал ръце в джобовете си, Уил стоеше на билото на един нисък

хълм и нетърпеливо оглеждаше идиличния пейзаж на Бедфордшър.

Беше напуснал Лондон с възможно най-голямата скорост, на която

бяха способни той и Балиос, поемайки към Големия северен път. Тъй като

беше тръгнал преди изгрев слънце, улиците бяха почти пусти, докато той