Принцеса с часовников механизъм

се носеше през Айлингтън, Холоуей и Хайгейт; беше подминал няколко

амбулантни търговци с каруци, както и един-двама пешеходци, но освен

тях не се бе натъкнал на нищо, което да го забави, и тъй като Балиос не се

уморяваше така бързо, както обикновените коне, много скоро беше

оставил Барнет зад гърба си и бе прекосил в галоп Саут Мимс и Лондон

Колни.

Уил обичаше да язди в галоп — прилепен към гърба на коня, с

развявана от вятъра коса, докато копитата на жребеца скъсяваха

разстоянието до целта му. Сега, когато беше оставил Лондон зад себе си,

усещаше едновременно раздираща болка и някаква особена свобода.

Странно бе да изпитва и двете едновременно, ала то беше по-силно от

него. Близо до Колни имаше езерца и той бе спрял край едно, за да напои

Балиос, преди да продължат напред.

Сега, на почти трийсет мили от Лондон, му беше трудно да не си

припомни как преди години беше минал оттук на път за Института. Беше

изминал част от разстоянието от Уелс върху един от конете на баща си, но

го беше продал в Стафордшър, след като си бе дал сметка, че няма пари за

пътните такси. Сега знаеше, че му бяха предложили много лоша цена, а и с

усилие се беше разделил с Хенгроен — коня, на който се беше научил да

язди, докато растеше — не по-малко трудно се бе оказало да извърви пеша

милите, оставащи до Лондон. Докато пристигне в Института, стъпалата му

кървяха, както и дланите, тъй като беше паднал на пътя и ги беше ожулил.

Младият мъж сведе поглед към ръцете си, наложил отгоре им спомена

за онези от преди години. Бяха фини ръце с дълги пръсти — като на

всички в рода Херондейл. Джем винаги казваше, че е срамота, дето Уил

няма и грам музикална дарба, тъй като ръцете му били създадени за

пиано. Мисълта за неговия парабатай го прониза като нож и като потисна

спомена, той насочи вниманието си към Балиос. Беше спрял тук не само за

да напои коня, но и да му даде шепа овес —той беше добър за скоростта и

издръжливостта — както и възможност животното да си отдъхне. Беше

слушал разкази за кавалерии, които препускали докато конете им не

издъхнели под тях, но колкото и отчаяно да искаше да настигне Теса, не

можеше да си представи да направи нещо толкова жестоко.

По пътя имаше доста движение: талиги, товарни коне, впрегнати в

закрити каруци с пиво или мляко, и дори някой и друг омнибус*, теглен от

коне. Ама наистина, трябваше ли всички тези хора да са навън в средата

на седмицата, задръствайки пътищата? Поне нямаше крайпътни

разбойници. Железницата, бариерите за събиране на пътни такси и

полицията още преди десетилетия бяха сложили край на обирите по

пътищата. На Уил нямаше да му хареса особено да си губи времето с това

да убива някой крадец.

* Обществен градски транспорт от XIX век, предшественик на

автобусите и трамваите, движещ се с помощта на животинска тяга, с

възможност да превозва 15-2О пътници. — Бел. ред.

Беше заобиколил Сейнт Олбанс, без да си дава труд да спира за обяд, в

бързината си да стигне до „Уотлинг Стрийт" — древния римски път, който

днес се разделяше при Рокситър; едната половина отиваше към

Шотландия, а другата прекосяваше Англия и стигаше до пристанището

Холихед в Уелс. По пътя имаше призраци — вятърът довя шепот на

англосаксонски, който наричаше пътя Wcecelinga Street и говореше за Бо-

дицея, победена от римляните точно тук преди много години.

Сега, мушнал ръце в джобовете си и зареял поглед над ширналия се

пред него пейзаж — беше три часът и небето започваше да потъмнява,

което означаваше, че скоро щеше да му се наложи да си намери

странноприемница, където да спре, за да може конят му да отпочине, а той

да пренощува — Уил си спомни как бе казал на Теса, че Бодицея доказала,

че и жените могат да бъдат воини. Тогава не й беше казал, че е прочел

писмата й и че вече обичаше душата й на воин, скрита зад кротките й сиви

очи. Спомни си съня, който му се беше явил — синьо небе и девойката,

приседнала до него на един зелен хълм. „Ти винаги ще си на първо място в

сърцето ми.“ Свирепа ярост лумна в душата му. Как се осмеляваше

Мортмейн да я докосва! Теса бе една от тях. Не принадлежеше на Уил — тя

притежаваше твърде силен характер, за да принадлежи на когото и да

било, дори на Джем — но беше част от тях и Уил изруга безмълвно

консула, задето не го разбираше.

Щеше да я намери. Щеше да я открие и да я върне у дома и дори ако тя

никога не го обикнеше, всичко щеше да бъде наред, тъй като щеше да е

сторил това и за нея, и за себе си. Обърна се рязко към Балиос, който го

погледна печално.

— Хайде, момче — подкани го Уил, докато се мяташе на седлото. —

Слънцето залязва и трябва да стигнем до Хоклиф преди падането на

нощта, защото май ще завали.

Младежът заби пети в хълбоците на коня и той, сякаш разбрал думите

му, полетя като стрела.

— Тръгнал е към Уелс сам? — повтори Шарлот. — Как си го оставил

да направи нещо толкова... толкова глупаво?

Магнус сви рамене.