Сага за Австралия

„Управляват ни с камшик, с временно изселване на остров Нипиън и с оковаване за хромелите, понеже никой сред управниците в Англия не знае как да налага волята си по друг начин освен чрез жестоки наказания. Но все трябва да има и друг начин, не може да няма! Какъв обаче е той, нямам представа. Как да накараш типове като Франсис Мий и Елайс Бишоп да бъдат по-добри пехотинци? Мързи ги да гледат, алчни са до безобразие, мръсници са и най-голямото удоволствие за тях е да подливат вода на другите и да сеят смут. С наказания няма да промениш хора като Мий, Бишоп, Дайър и Пикет, няма да ги направиш трудолюбиви, отговорни граждани. Те обаче не се бяха променили и при сравнително по-мекото управление на лейтенант Кинг от времето, когато на острова живееха има-няма стотина души. Отплатиха му се за добротата с бунтове и заговори, с презрение и неподчинение. А когато към края населението във владенията му се увеличи на около сто и петдесет души, лейтенант Кинг също все по-често и жестоко посягаше към камшика. Опре ли ножът до кокала, шефовете знаят само едно — да налагат. Отговор няма, а как само ми се иска да имаше! И ние с Кити да отгледаме децата си в един чист, по-подреден свят!“

Така Ричард направи по-поносимо мъчителното изкачване нагоре по стръмния баир към върха: впрегна всичките си сили, за да изтегли каручката, и, зае мислите си с неща, за които смяташе, че не са лъжица за неговата уста.

След като се изкачи на билото, вече стана много по-лесно — и тук пътят ту тръгваше нагоре, ту се спускаше, но не беше така стръмен. Ричард зърна в далечината Моргановия поток и свърна към просеката между дърветата, много от които вече бяха отсечени и сега стърчаха само пъновете. Смяташе да остави около земите си пояс от борове с ширина петнайсетина метра, а в средата, на равната част да изсече дърветата до едно. Там щеше да засее пшеница, крехка култура, която така щеше да бъде защитена от ураганните, навяващи сол хали, духащи от всички посоки на света — островът беше малък и нямаше как вятърът да не навява сол. Ричард смяташе да засее по-полегатите склонове на баира, откъдето извираше потокът, с царевица за свинете, които се множаха като невидели.

На върха на хълма смъкна хамута, макар че беше проправил хубав равен път до площадката, където строеше къщата. Колкото и як да беше, знаеше, че няма да удържи по склона каручката, натоварена с толкова много железария. Разтовари всичко, освен чугунената печка, сетне се премести заедно с хамута зад каручката и забил пети в пръстта, заслиза с нея, удържайки я от инерцията, която набираше. Разстоянието не беше никак малко; каручката се търкулна към насипа, който Ричард бе струпал за спирачка, изкачи го, сетне отскочи назад и се върна с трясък, заради който Кити изскочи от градината.

— Ричард! — изпищя тя и хукна към него. — Ти си полудял!

Той беше задъхан, не му беше до това да я опровергава, само седна на земята, за да си поеме въздух. Кити му донесе чаша студена вода и седна до него, притеснена да не се е наранил.

— Добре ли си?

Той изгълта на един дъх водата, кимна, усмихна се.

— Нося ти печка, Кити, с фурна.

— Купил си я от капитан Мънроу! — рипна тя и заоглежда радостно новата придобивка. — Ричард, вече ще мога сама да си меся хляба. И да правя сладкиши, стига да разполагам с брашно и белтъци. И да пека месо — о, приказка! Благодаря ти, благодаря ти!

На един от мертеците Ричард беше заковал хаспел и вкара голямата печка вътре в къщата по-лесно, отколкото я бе задържал да не се претърколи през насипа надолу към урвата. После отидоха заедно с Кити на билото, където тя видя платовете, конците, иглите.

— Прекалено добър си с мен, Ричард!

— Не, това е невъзможно. Носиш в утробата си моето дете.

Запретна се да товари отново каручката, за да свали надолу по склона кюнците, на които Кити, естествено, не обърна внимание — не й бяха интересни. След като разтовари и тях, се прибраха по пътя за Куинсбъро в долната къща — сега каручката, която теглеше, беше много по-лека.