Сага за Австралия

Опита се да го каже и на Пег, ала удари на камък. Както и да подходеше, тя все не искаше да прогледне за истината, че синът й прелива от живот и се наслаждава неописуемо на един съвършено нов свят. Търсеше утеха в сълзите и изпадаше в такива мрачни настроения, че Ричард съвсем се отчая, уморен от реките от сълзи — нямаше и представа колко непосилна е вината й, задето се е провалила в едничкото нещо, за което жената всъщност е орисана — да ражда деца. Беше все така търпелив с нея, но направо се вбеси, когато я хвана да пие ром.

— Кръчмата не е място за теб — рече й благо. — Нека все пак купя онази къща в Клифтън, моля те, Пег!

— И дума да не става! — разпищя се тя и този път.

— Любов моя, женени сме от четиринайсет години, освен съпруга ти си ми и приятелка, но вече прекали. Не знам какво те мъчи, ала ромът няма да го излекува.

— Остави ме на мира!

— Не мога да те оставя, Пег. Баща ми се дразни все повече, но това все ще го преживеем. Ала виж, Уилям Хенри вече е голям и няма как да не забележи, че майка му се държи доста странно. Много те моля, ако не за друго, то поне заради него се дръж като хората.

— Уилям Хенри пет пари не дава за мен, защо да се старая заради него? — подвикна разлютена жена му.

— О, Пег, това не е вярно!

Имаше чувството, че се върти в омагьосан кръг, от който няма излизане. Колкото и търпелив да беше, колкото и раздразнен да бе баща му, чудовищата, впили остри зъби с душата на жена му, не искаха да се умилостивят, въпреки че Пег все пак не посегна повече към рома, след като Уилям Хенри я попита направо в очите защо е пияна заляна. Беше толкова прям, че майка му се стресна.

— Умът ми не го побира — сподели Ричард с баща си по-късно същия ден. — Уилям Хенри се възмути, а уж е кръчмарско чедо.

* * *

Към края на февруари 1782 година господин Джеймс Тисълтуейт прати на Ричард писмо по нарочен човек.