Сага за Австралия

Точно така, войната в Америка беше свършила, всеки момент щяха да скрепят този факт и с мирен договор, ала благоденствието така и не се беше завърнало. Това отчасти се дължеше на суматохата в Парламента, където Чарлс Джеймс Фокс и лорд Норт вдигаха врява до възбог, задето лорд Шелбърт правел на американците отстъпки, за каквито никой не бил давал съгласие. Всички нехаеха за такива скучни делнични неща като управлението на държавата. Заради правителства, които траеха ден до пладне и не вършеха нищо друго, освен да се боричкат за власт, в Уестминстър

23

цареше пълен хаос — голата истина си беше, че никой, дори философски настроеният крал, не знаеше какво да прави с военния дълг, възлизащ на цели двеста трийсет и два милиона лири стерлинги, и с все по-малките постъпления в хазната.

Моряците в Бристъл се вдигаха на гладни бунтове, понеже получаваха някакви си трийсет шилинга на месец, и то само по време на плаване. Ако ли пък бяха на сушата, не взимаха и пукнат грош. Когато ножът опря до кокала, кметът успя някак да убеди корабовладелците да отпускат все пак на моряците по петнайсет шилинга месечно и докато са на сушата. През 1775 година корабите, плащащи пристанищни такси, възлизаха на петстотин двайсет и девет, през 1783-та броят им бе паднал до сто и два. Тъй като повечето от тези кораби бяха хвърлили котва именно в Бристъл и чакаха по-добри времена по кейове и докове, както и нагоре по реката при Пил, бристълчани нямаше как да не се съобразяват с десетките хиляди моряци.

В Ливърпул от четирийсет хиляди жители десет хиляди разчитаха на оскъдните подаяния в града, а в Бристъл местният налог в полза на бедните беше скочил сто и петдесет на сто. Задругата и Търговската палата нямаха друг избор, освен да започнат да разпродават част от имуществото. Бяха издадени строги разпореждания, с които бристълчани да се справят с все по-големия приток от разорени селяци в града, където енориите ако не друго, то поне им осигуряваха прехраната. Ако някой бъдеше заловен, че мами и граби енориите, биваше изправян на позорния стълб и налаган с камшици, а после и изритван от града, въпреки това обаче притокът на преселници бе все така мощен, както приливната вълна в река Ейвън.

— Видя ли, Дик? — попита братовчедът Джеймс — аптекарят, който се прибираше от продавницата си на Корн Стрийт и на път за вкъщи се бе отбил в пивницата. Братовчедът размаха вестник. — Обява, пусната от нашите престъпници в „Нюгейт“, моля ти се. Съобщават, че било невъзможно да се изхранват с двете пенита, които им отпускали на ден. Какъв срам и позор! Хлябът все пак струва шестнайсет пенита четвъртинката.

— Ако още чакат присъда, затворниците получават дори не две, а едно пени на ден.

— Ще намина към Дженкинс хлебаря и ще пратя на клетите хорица колкото хляб им е необходим. А също сирене и овча лой.

Дик се подсмихна лукаво.

— Няма ли да им пуснеш, Джим, и някой и друг шилинг в протегнатите ръце?

Братовчедът Джеймс — аптекарят, се изчерви като домат.

— Прав беше, Дик. Миналия път, когато им дадох милостиня, изпиха всичко по последното пени.

— То се знае, че ще го изпият! По-разумно е да им пратиш хляб. Но се постарай и останалите филантропи да сторят същото.

— Как я кара Ричард? Нали вече не ходи на работа? Нещо не го виждам.

— Криво-ляво я кара някак — отвърна рязко бащата на Ричард. — А не го виждаш по една простичка причина — тя е там горе, в леглото му.

— Пияна ли е?

— А, не. Не слага и капка в уста, откакто Уилям Хенри я попита право в очите защо се налива с ром. — Дик сви рамене. — Ако детето не е тук, тя лежи горе в леглото с празен поглед.

— А когато Уилям Хенри е тук?

— Държи се като хората — изграчи кръчмарят и се изплю юнашки върху стърготините. — Женска му работа. Върви, че ги разбери.

Братовчедът Джеймс — аптекарят, веднага се сети за жена си, която вечно беше свъсена като буреносен облак, и за двете си щерки стари моми, грозни като самата смърт. Усмихна се горчиво и кимна.

— Често съм се питал — подзе той отново — защо сравняваме грозниците със смъртта.

Дик прихна в неудържим смях.

— За своите момичета ли си спомни, Джим?

— Какви ти момичета! Отдавна им мина времето да се задомят. — Аптекарят се изправи. — Жалко, че съм изтървал Ричард. Надявах се да го заваря тук както в доброто старо време, когато още не ходеше да работи при Хабитас.