Сага за Австралия

— Доброто старо време мина и замина, аз ли да ти го казвам? Я се огледай! В кръчмата няма жива душа, а пристанището е почерняло от ония клетници, моряците. Колко добродетелни са само бедняците, вписани в регистрите на енориите. И колко праведен е техният гняв! Хвърлят камъни по окаяните си ближни, изправени на позорния стълб, вместо да ги съжалят. — Дик стовари с трясък пестник върху масата. — За кой дявол ни трябваше да воюваме на цели пет хиляди километра оттук! Защо не им дадохме на ония негодници в Америка толкова лелеяната свобода — да си я чукат о главата! Защо не си продължихме войните с французите? Страната е опустошена, и то заради някаква си идея. При това чужда. — Кръчмарят погледна гузно. — Е, и аз не го проумявах в началото, знаеш го. Добре, че беше Джем Тисълтуейт да ми отвори очите.

— То оставаше той да не го стори! Но не ми отговори на въпроса. Къде все пак е Ричард, щом сега не ходи на работа? Къде е и Уилям Хенри?

— Разхождат се, Джим. Както винаги до Клифтън. Тръгват по Пайп Лейн, спускат се по Фрог Лейн, после поемат по пътечката на хълма Брандън и изкачват Клифтън, гонят кравите и овцете по мерата там и се връщат покрай Ейвън — мятат камъни във водата и се заливат от смях.

— Това ти го е разказал Уилям Хенри, а не Ричард.

— Ричард не ми казва нищо — отвърна кисело Дик.

— Вие двамата сте различни като небето и земята — отбеляза братовчедът Джеймс — аптекарят, и се запъти към вратата. — Случва се. Но ти, Дик, трябва да си благодарен на Бога, че Уилям Хенри си е същински бащичко. Двамата са чудна гледка — отсъди той и си пое въздух.

Следващата неделя, подир службата и проникновената проповед на братовчеда Джеймс — свещеника, Ричард и Хенри отидоха чак в другия край на Клифтън, при Хотуелс.

Преди десетина — двайсет години минералните извори на Бристъл за малко да започнат да оспорват първенството на Бат като богатски курорт — странноприемниците на Дауъри Плейс, Дауъри Скуеър, както и по Хотуелс Роуд бяха препълнени с изискани посетители в скъпи–прескъпи одежди, с господа с невиждано красиви перуки и везани сюртуци, ситнещи на високи токове до дамите си в пищни рокли, които държаха под ръка. Имаше балове и соарета, увеселения и гощавки, концерти и забавления, дори театрални представления в стария театър на Клифтън на Уд Уелс Лейн. За кратко паркът — имитация на Воксхол Гардънс24, се превърна в средоточие на интригите, скандалите и маскените балове, писателите се запретнаха да пишат любовни романи, където действието се развиваше в Хотуелс, а прочути доктори превъзнасяха до бога целебните свойства на минералната вода.

После обаче тъканта на очарованието се разпадна, ала бавно, сякаш разядена отвътре от молец. Летовището се бе оказало в светлината на прожекторите просто заради модата, после, пак заради модата, отново потъна в забрава. Изтънчените посетители се върнаха в Бат или в Челтнам, а минералните извори в Хотуелс в Бристъл вече не служеха за друго, освен от тях да се черпи вода за пиене, изнасяна от града. Но и бристълчани пиеха от минералната вода на Хотуелс, налята в красиви, изработени пак в Бристъл бутилчици. Инак Хотуелс западна като курорт.

Това бе само добре дошло за Ричард и Уилям Хенри — в събота освен тях тук идваха твърде малко излетници. Маг им беше приготвила нещо за хапване: студено печено пиле, хляб, масло, сирене и няколко ябълки скорозрейки, които брат й бе пратил от село в Бедминстър. Ричард бе сложил обяда във войнишка раница, която бе преметнал през рамо и в която имаше и манерка слаба бира. Двамата със сина му си намериха хубаво местенце зад четвъртитата грамада на странноприемницата в Хотуелс, кацнала на издадена скала точно над края на ждрелото на река Ейвън, при рязката, отбелязваща докъде стига приливът.

Местността наистина бе ненагледно хубава — скалите Сейнт Винсънт и зъберите на ждрелото бяха обагрени във всички отсенки на червеното, моравото, розовото, ръждивото, сивото и бежовото, а реката се синееше като калена стомана, докато дърветата сякаш се бяха наговорили да се строят така, че да скриват дори комините на леярната на господин Кодрингтън.

— Знаеш ли да плуваш, татко? — попита Уилям Хенри.

— Не. Затова и седим тук, а не долу при брега на реката — отвърна Ричард.

Момчето погледна замислено бързея, който заради прилива, продължаваше да се покачва, а водата се въртеше и се пенеше.

— Движи се като жива.

— Би могло да се каже и че е жива. И гладна, не го забравяй. Ще те всмуче надолу, ще те излапа и ти никога вече няма да се измъкнеш на повърхността. Затова никога не скачай край брега, разбра ли?

— Да, тате.

След като похапнаха, двамата се излегнаха на полянката, като си подложиха куртките за възглавници. Ричард затвори очи.

— Симпсън си отиде — оповести ни в клин, ни в ръкав Уилям Хенри.

Баща му отвори очи и се усмихна.

— Ама теб не те свърта на едно място, не можеш да мируваш и миг, нали?

— Обикновено не — призна си момчето. — Та Симпсън си отиде.

Ричард най-сетне проумя какво му казва Уилям Хенри.