Сага за Австралия

На господин Парфрай му се искаше да се махне от „Колстън“, ала съзнаваше, че надеждата е малка. Неговият свят беше твърде тесен, твърде затворен. Сигурно щеше да си изгние в училището, а щом излезеше от строя, епископът вероятно щеше да благоволи да го уреди в някой приют за бедни. Парфрай вече бе на четирийсет и пет и знаеше, че песента му е изпята.

Прибра скицника в кутията и си тръгна от зъбера, надвиснал над река Ейвън, все така замислен за Морган Терций и баща му. Наистина странно! Бащата бе не по-малко красив от изумителния си син, ала въпреки това не притежаваше обаянието на Уилям Хенри, заради което всички се обръщаха да го гледат.

След ваканцията Уилям Хенри отново бе тръгнал на училище и Ричард разполагаше с предостатъчно време, за да изкове ново приятелство и да се посвети на едно интересно предложение. Братовчедът Джеймс — аптекарят, все му натякваше да направел нещо с трите хиляди лири стерлинги, вместо да ги държи по банките, така че квакерите да печелят от тях повече, отколкото самият той. „Вложи ги някъде, пък било то и срещу лихва от три на сто, дори без лихва, но ги вложи“ — все подканяше най-предприемчивият в рода Морган.

Ричард се бе запознал с господин Томас Латимър, когато веднъж се бе отбил заедно с Уилям Хенри в работилницата на Хабитас. През седемте години, докато беше правил кремъклийки „Кафявата Бес“ по поръчка на Военното министерство, Сенхор Хабитас бе спечелил доста пари и можеше да живее на широка нога до края на живота си, ала човек, който като евреина си обича занаята, за нищо на света няма да си зареже току-така работата. Бе пуснал обява в местния „Бристъл Джърнъл“, издаван от Феликс Фарли, че приема поръчки за ловджийски пушки, и сега продължаваше да работи, без да се пресилва много-много.

След като представи господин Латимър на Ричард, Хабитас му обясни, че и той е занаятчия, макар и да майстори друго — помпи.

— Главно ръчни, но напоследък корабите преминават на верижни помпи и Адмиралтейството ми възложи да произвеждам самите вериги — поясни весело мъжът. — С ръчна помпа ще извадиш от трюмовете най-много по тон вода на седмица, докато с верижната вадиш същото количество буквално за минута. Да не говорим пък, че такава помпа се крепи на най-обикновена дървена поставка, каквато ще ти екове всеки корабен дърводелец. Единственото, което остава да се добави, е месинговата верига.

Ричард за пръв път научаваше тези любопитни подробности. Господин Томас Латимър на мига му стана много симпатичен, макар и да не се покриваше с разпространената представа за конструктор — беше възнисък, пълен и вечно ухилен, при него ги нямаше свъсеното чело с рунтави вежди и мускулестите ръце с опънати като на ковач жили.

— Купих леярната за мед на Уосбъро на Нароу Уайн Стрийт — обясни той — и си признавам най-чистосърдечно, че го направих, понеже тъкмо там се намира една от трите топлинни машини на Уосбъро.

Ричард знаеше, естествено, какво е топлинна машина, но щом синът му тръгна отново на училище и той разполагаше напълно с времето между седем сутринта и два на обяд, вече можеше да опознае много по-добре, в тънкости тази чудесия.

Беше изобретена в началото на века от Нюкъмън и тъкмо с нея изпомпваха водата в рудниците на Кингзуд и задвижваха водните колела в леярните за мед и месинг на Уилям Чампиън край река Ейвън, близо до въглищата. После Джеймс Ват изобретил отделния парен кондензатор, който повишавал мощността на топлинната машина на Нюкъмън дотолкова, че Ват успял да запали с хрумването си магната Матю Болтън, собственик на леярните в Бирмингам, и да го убеди да станат съдружници, така че двамата да държат пълния монопол върху производството на парния двигател. Изобретателят и индустриалецът водели дело след дело в съда и благодарение на съдебните решения изобщо не давали възможност на някой друг да ги конкурира, така че никой изобретател, каквито и подобрения да е внесъл в патентования отделен парен кондензатор, да не може да го включи в своята машина.

Точно тогава Матю Уосбъро, младеж някъде на двайсет и пет-шест години, се запознал с друг момък от Бристъл — Пикард. Уосбъро бил разработил система от скрипци и маховици, Пикард пък бил изобретил колянов вал, благодарение на който възвратно-постъпателното движение в парния двигател да се превърне в кръгово и движещата сила да се върти, а не да се мести нагоре–надолу.

— Водните колела се въртят и задвижват машините — обясни господин Латимър, докато развеждаше плувналия в пот Ричард из цеха, пълен с пещи, огнища, стругове, преси, пушек и олелия. — Това тук обаче — допълни Латимър, като сочеше, — може да накара машината да си се върти самичка.

Ричард погледна пухтящото съскащо чудовище, заело почетното място сред машините за спининговане, които превръщаха месинга в предмети, използвани по корабите. Желязото и плавателните съдове бяха несъвместими, понеже солената вода разяждаше метала.

— Може ли да излезем отвън? — извика с цяло гърло Ричард — ушите му вече пищяха.