Сага за Австралия

След като Уосбъро съчета скрипците и маховиците с коляновия вал на Пикард, водното колело вече стана излишно продължи с разясненията Латимър веднага щом отидоха на брега на Фрум, при мястото, където се събираха перачките. — Изобретението е невероятно, защото означава, че вече не е задължително производството да се намира край река. Стига въглищата да са евтини, както в Бристъл, парата е за предпочитане пред водата, при положение, разбира се, че в двигателя имаме кръгово движение.

— Защо тогава изобщо не съм чувал за Уосбъро и Пикард?

— Как защо! Заради Джеймс Ват, който се запретна да ги съди, понеже, видите ли, били включили в машината си неговия патентован отделен парен кондензатор. Обвини Пикард и че му бил откраднал идеята за вала, а това си е пълна нелепица. При Ват кръговото движение се осъществява чрез зъбчата предавка, която той нарича планетна, понеже наподобявала движението на Слънцето и на планетите, тя обаче е ужасно бавна и сложна. В мига, щом видял патента за вала на Пикард, разбрал, че това е правилният отговор, и не могъл да преглътне, че друг го е ударил в земята.

— Нямах представа, че изобретателите са толкова честолюбиви. И какво стана после?

— Не е за разправяне! След като изгуби държавната поръчка за мелницата в Детфорд, Уосбъро се спомина — не можа човекът да преживее разочарованието и жалко, беше едва на двайсет и осем години, а колкото до Пикард, той избяга в Кънектикът. Аз обаче съм измислил как да мина и без патентования кондензатор на Ват и смятам да произвеждам модела на Уосбъро и Пикард, докато не им е изтекъл патентът и оня мръсник, Ват, не им го е задигнал.

— Направо не мога да повярвам, че най-гениалният човек по белия свят е такъв изверг — възкликна Ричард.

— Джеймс Ват — отвърна Томас Латимър, без изобщо да се усмихва — е един изпечен негодник, стиснат шотландец, на когото не му липсват способности. Но суетата му е къде-къде по-голяма от тях! Мен ако питаш, тъкмо той я е измислил. Ако го слуша човек, ще остане с впечатлението, че Бог му е чирак, а небето — негова бащиния. Мръсникът му с мръсник!

Ричард се загледа в мътните води на Фрум и забеляза, че течението влачи пънове, късове метал, умрели животни и какви ли не други боклуци, които като нищо щяха да затлачат всяко водно колело.

— Виждам огромните предимства на парата пред водата — вметна той. — Просто не можем да си позволим и занапред в големите градове да използваме водата за движеща сила. Бъдещето е на машините с кръгово движение, господин Латимър.

— Наричай ме Том. Помисли само, Ричард! Уосбъро си мечтаеше да приложи парния си двигател на някой кораб, така, че той да се движи по права като конец черта без оглед на теченията и вълнението, без да му се налага да спира, за да установява откъде духа попътният вятър. Мечтаеше си парният му двигател да задвижва витлата на видоизменени водни колела от двете страни на кораба. Приказка!

— Наистина, Том.

След като се прибра, Ричард повтори впечатленията си и пред публика, състояща се от баща му и от братовчеда Джеймс — аптекаря.

— Латимър търси хора, които да вложат пари в начинанието — оповести след това той. — Смятам да допринеса с моите три хиляди лири стерлинги.

— Ще си изгубиш парите — отсече мрачно Дик.

Братовчедът Джеймс не бе съгласен с него.

— Вестта за намеренията на Латимър събуди голям интерес, Ричард, пък и човекът е свестен, чувал съм за него само добри неща, макар и да е отскоро в Бристъл. И аз смятам да вложа хиляда лири.

— Значи и двамата нямате и капчица ум в главите си — беше категоричен Дик, мнение, от което той не пожела да се откаже.

Свел глава над учебниците, Уилям Хенри седеше на някогашната маса на господин Джеймс Тисълтуейт и си пишеше домашното — от дъската се бе прехвърлил на хартия и пачи пера и благодарение на търпението, наследено от баща му, имаше калиграфски почерк, който не бе изпъстрен с размазани петна, истинско проклятие за повечето малчугани.

„Ще спечеля достатъчно — помисли си Ричард, — за да изуча Уилям Хенри не другаде, а в Оксфорд. Няма да допусна на дванайсет години да попадне при някой адвокат или аптекар… или пък майстор на оръжие, колкото да им бъхти без пари като ратайче цели седем години. Аз пак извадих късмет с Хабитас, но колцина чираци могат да се похвалят, че са случили на добър господар? Не, не искам такава участ за едничкото си дете. От «Колстън» синът ми трябва да постъпи в класическата гимназия в Бристъл, а после — в Оксфорд. Или в Кеймбридж. Учението му върви и както забелязвам, чете книжките с радост, за него, както и за мен, те не са тегоба. Ученолюбив си е.“