Сага за Австралия

Долу в пивницата бяха и Пег, и Маг, които приключваха с готвенето на вечерята, а Ричард сновеше между клиентите по масите, събираше празните чаши и носеше пълни. Обстановката бе много по-ведра, отколкото преди — най-сетне Пег като че ли се беше пооправила. Дори й се случваше да се усмихва, не трепереше над Уилям Хенри, в леглото понякога сама търсеше Ричард, за да му предложи малко любов. Е, не беше както едно време. Това си беше мечта, а мечтите на Ричард умираха една по една. „Само младите знаят как да преодоляват границите на ума — помисли си той. — А на трийсет и пет години аз вече не съм в първа младост. Синът ми е на девет и предавам мечтите си на него.“

Заедно с още десетина души Ричард предостави парите си на господин Томас Латимър за една-единствена цел: той да разработи нов парен двигател. Никой от вложителите, сред които беше и братовчедът Джеймс — аптекарят, не получи дял от леярната за месинг, където се правеха плоските вериги, поръчани от Адмиралтейството, и новите помпи за вадене на вода от трюмовете по корабите.

— Затварям за Коледа — съобщи господин Томас Латимър на Ричард (който бе направо възхитен, че едва ли не всеки божи ден ходи в леярната на Уосбъро) един мъглив, тъжно сив ден в навечерието на празника.

— Виж ти! Никой не го прави! — изненада се Ричард.

— О, работниците няма да получават заплащане. Просто съм забелязал, че по Коледа никой не се престарава. Прекалено много ром! Макар и да не проумявам какво толкова празнуват тия клетници! — въздъхна Латимър. — Пак живеем в тежки времена, въпреки че младият Уилям Пит бе назначен за министър на финансите.

— И как времената да не са тежки, Том? Пит може да плати за войната в Америка само като вдига съществуващите данъци и налози и въвежда нови. — Ричард се усмихна лукаво. — Е, ще ощастливиш работниците, ако им платиш и за коледните празници.

— И дума да не става! — отсече господин Латимър, но без да помръква. — Сторя ли го, всички работодатели в Бристъл ще ме прокълнат.

На Ричард обаче му беше приятно, че по Коледа ще има повечко време, което да прекарва в „Гербът на Купър“ — Уилям Хенри беше във ваканция и кръчмата беше пълна с пияници. Маг и Пег бяха направили вкусни пудинги с ликьор и печено на чеверме дивечово бутче, а Дик приготви празничната си напитка от топло сладко вино с подправки. Ричард пък раздаде подаръци: втори котарак за Дик — сив на бели ивички, който да разлива джина, слънчобрани от зелена коприна за майка си и жена си, а на Уилям Хенри — няколко книжки, тесте най-качествена хартия за писане, чудесна кожена топка и шест молива с къмбърландски графит.

Дик бе изключително доволен от джиновия котарак, а колкото до Маг и Пег, те изпаднаха в див възторг от слънчобраните.

— Бива ли да се охарчваш така! — затюхка се все пак Маг и отвори дъждобрана, за да види как изглежда запаленият светилник през тъничкия плат с цвят на нефрит. — О, Пег, ще бъдем по последната мода. Ще засенчим дори братовчедката Ан! — Тя се завъртя на пета и побърза да затвори слънчобрана. — Уилям Хенри, само да си посмял да мяташ топката тук!

Уилям Хенри се зарадва най-много на топката, разбира се, но си хареса и моливчетата.

— Трябва да ми покажеш, тате, как да ги остря, та да си ги имам по-дълго — рече хлапакът грейнал. — О, господин Парфрай ще им се възхити. Той си няма такива моливчета.

Уилям Хенри поставяше на първо място господин Парфрай — всички вече го знаеха. Момчето не можеше да нахвали учителя, беше им проглушил ушите с него още от началото на октомври, когато бе започнал да учи и латински. Учителят определено си разбираше от работата, щом още първия ден бе успял да запали Уилям Хенри, а и не само него. Дори Джони Мънктън смяташе господин Парфрай за ненадминат преподавател.

— Нека да им се възхищава, само да не ти ги взима! — предупреди Ричард и сложи ръчицата на сина си върху малко пакетче. — А това е подарък за Джони. Жалко, че директорът настоя всички, които са на пансион, да карат Бъдни вечер в училището, щеше да е много хубаво, ако Джони беше тук, с нас. Но все пак и той ще получи подарък.

— Моливчета — позна начаса Уилям Хенри.

— Точно така, моливчета.

Пег издебна сгоден момент, сграбчи Уилям Хенри в прегръдката си и долепи устни до широкото му, гладко като слонова кост челце. Момченцето сякаш разбираше, че ако не друго, може да й даде поне това, и колкото и неприятно да му беше, дори отвърна на целувката й.

— Имам най-добрия татко на света, нали? — попита то майка си.

— Да — потвърди Пег с непразното очакване да чуе, че тя пък е най-добрата майка.

Допреди година безразличието на сина й, съчетано с такива думи за бащата, сигурно щеше да отприщи необуздана омраза към Ричард, Пег обаче беше разбрала, че колкото и да мрази мъжа си, няма да промени нищо. И че е за предпочитане да се погажда с него и да не му прави напук. Синът й го боготвореше. Мъжка му работа! Какво друго можеше да очаква една жена!

Веднага след като настъпи новата година — 1784-та, Ричард се запъти по Нароу Уайн Стрийт към леярната на Уосбъро, за да се види с господин Латимър.