Средиземноморският храст

Но закъсня. Дариус пръв се окопити и по грозното му лице се изписа победоносен израз. Той се хвърли върху Джордино с цялата си тежест и затисна по-дребния мъж под себе си. На устните му се появи ехидна усмивка — садистичен знак, че насилието тепърва предстои. Железните му пръсти се обвиха около главата на Джордино и я стиснаха, стиснаха я с неумолимата сила на затварящо се менгеме.

За няколко безкрайни, както му се сториха на Джордино, секунди, той остана да лежи неподвижен, преборвайки се с неимоверната болка, която изригна в черепа му, обгърнат от смазващите длани. После се размърда, бавно вдигна ръце и сграбчи палците на Дариус и започна да ги извива навън. За ръста си Джордино беше як като вол, но не можеше да се сравни с мъжа, който се извисяваше над него. Дариус, който не даваше вид, че чувства извиването на палците си, прегърби рамене и като че ли се изпълни с нова сила.

Пит беше все още прав, но едва се държеше на краката си. Гърбът му беше море от болка, която се разпростираше до всяка част на тялото му. Той гледаше скован смъртоносната сцена, разиграваща се на пода. Разкарай се, мръсен негодник, изкрещя той наум, веднага се разкарай! После се подпря с двете ръце за стената и се приготви да скочи върху Дариус. Нещо помръдна зад гърба му, той се извъртя назад и нова надежда проблесна в очите му.

Една от дъските на стената се бе отковала от кола и висеше под ъгъл на ръждясалите пирони. Без много да му мисли, той я откърти и дъската, дълга метър и двайсет и дебела около два и половина сантиметра се озова в ръцете му. Господи, дано само да не е късно! Пит вдигна дъската над главата си и събирайки последните си сили, я стовари върху врата на Дариус.

Никога нямаше да забрави вълната на безнадеждност и отчаяние, която го обля, като видя как изгнилата дъска се пръсна с безобидна сила на парченца, които се посипаха като карамелизиран фъстъчен бонбон около раменете на Дариус. Без да се обръща, гигантът отдели пръстите си от слепоочията на Джордино, предоставяйки на жертвата си временно облекчение, замахна с опакото на ръката си и улучи Пит в корема. Пит излетя през стаята, блъсна се във вратата и бавно се свлече на пода.

Само след миг обаче протегна ръка нагоре, хвана се за дръжката на вратата и си вдигна на крака, олюлявайки се като пиян. Не чувстваше болка, не виждаше кръвта, която започна да се просмуква през превръзката и багреше ризата му, нито посинялото лице на Джордино, заклещено между огромните ръце. Ще опитам още веднъж, каза си той, съзнавайки, че това ще е последният му опит. Макар и бавно, съзнанието му работеше. Спомни си думите на един сержант, с когото се бе заприказвал в един бар в Хонолулу: „Дори най-огромното, най-якото и най-подлото копеле на света винаги може да бъде повалено, и то на бърза ръка, от един точен и мълниеносен ритник в топките му“.

С несигурни крачки Пит се доближи зад приклекналия Дариус, който така се бе съсредоточил да довърши Джордино, че изобщо не го забеляза. Той се прицели и ритна гиганта между краката. Върхът на обувката му се удари в кост и в нещо меко и еластично като гума. Дариус пусна главата на Джордино, претърколи се на една страна и се загърчи на пода в безмълвна агония.

— Добре дошъл в страната на крачещите мъртъвци — каза Пит и повдигна Джордино до седнало положение.

— Победихме ли? — попита Джордино шепнешком.

— Почти. Как ти е главата?

— Не мога да ти кажа, докато не я видя.

— Не се безпокой — усмихна се Пит. — Все още е на врата ти.

Джордино внимателно опипа линията на косата над челото си.

— Господи, имам чувството, че черепът ми има повече пукнатини от счупено предно стъкло на кола.

Пит отмести поглед към Дариус. Гигантът, с пепеляво лице и дишайки тежко, бе легнал по гръб на прашния под и притискаше ръце в чатала си.

— Веселбата свърши — каза Пит и помогна на Джордино да се изправи на крака. — Хайде да изчезваме оттук, докато Франкенщайн не се е окопитил.

В този момент шумно прещракване на брава и широко отваряне на вратата закова Пит и Джордино на място. Те нямаха време да реагират, разбраха само, че времето им е изтекло и че не са в състояние да се бият повече.

В стаята влезе най-спокойно висок, слаб мъж с големи, тъжни очи. Едната му ръка беше пъхната небрежно в джоба на панталона на скъпия му костюм. Той се вгледа замислен в Пит с дългата си лула, стисната здраво между съвършено правите си зъби. С изискания си, спретнат и градски вид мъжът приличаше на служител в рекламна агенция. Той вдигна свободната си ръка и извади лулата от устата си.

— Извинете, че нарушавам уединението ви, господа. Аз съм инспектор Закинтус.

12.

Закинтус изобщо не оправда очакванията на Пит. Не можеше да има никакво съмнение — акцентът му, грижливо поддържаната му коса, непринуденият начин на представяне издаваха, че инспекторът е американец.