Средиземноморският храст

Зино изостана с около пет крачки зад групата, държейки автомата на нивото на бедрото си. Дариус ги поведе през просторното като футболно игрище помещение към дървено паянтово стълбище. То ги изведе до коридор с няколко врати от двете страни. Дариус се спря пред втората, отвори я и направи знак на Пит и Джордино да влязат. Тери понечи да ги последва, но бе спряна от огромната цев на оръжието му.

— Без вас — изгрухтя Дариус.

Пит се завъртя на пети с изкривено от ярост лице.

— Тя е с нас — каза той с леден глас.

— Не е нужно да се правите на смел спасител — подметна Зино нехайно, но със сериозно изражение. — Обещах ви, че косъм няма да падне от главата й.

Пит се вгледа внимателно в лицето му, но не откри следи от предателство. Незнайно защо Пит изпитваше доста голямо доверие в човека, който го бе арестувал.

— Надявам се да удържите на думата си — измърмори той.

— Не се безпокой, Дърк. — Тери хвърли смразяващ поглед към Зино. — Веднага щом тъпият инспектор, който и да е той, разбере коя съм, всички ние ще бъдем освободени от лапите на тия негодници.

Зино подмина забележката й и кимна на Дариус.

— Ти пази нашите приятелчета, и то добре ги пази, защото подозирам, че са много хитри.

— Ще бъда нащрек — обеща уверено Дариус. Той изчака Зино и босата Тери да продължат по прашния коридор, после затвори вратата след себе си, облегна се лениво на нея и скръсти ръце пред масивните си гърди.

— Лично аз — отвори уста Джордино за първи път, откакто тръгнаха от руините, — предпочитам да бъда настанен в хотел „Сан Куентин“. — Погледът му бе закован в Дариус. — Там поне хлебарките не са толкова огромни.

Пит се усмихна на думите му, целящи да засегнат шофьора, и обходи с поглед стаята, забелязвайки всяка подробност в нея. Беше малка, не повече от два и седемдесет на три метра. Стените бяха от изкривени дъски, заковани грубо за също тъй изкривени колове, извити навътре и разположени на неравно разстояние един от друг. Нямаше никакви мебели и прозорци, светлина идваше единствено от хоризонталните процепи между дъските и една назъбена дупка в покрива.

— Както гледам — рече той, — това място някога е служило за склад.

— Почти познахте — обади се Дариус. — Германците използвали тази постройка за складиране на артилерийско имущество, когато окупирали острова през четирийсет и втора.

Пит извади цигара и я запали. Ако предложеше и на Дариус, това веднага би накарало този свиреп човек да застане нащрек. Затова Пит отстъпи крачка назад и започна да подхвърля запалката си във въздуха, като всеки път я хвърляше все по-високо. Забеляза, че Дариус я проследява с крайчеца на окото си. На петия път тя падна през пръстите на Пит и изтрака на пода. Той сви рамене и се наведе да я вдигне.

Пит се нахвърли върху Дариус много по-силно, отколкото го бе правил срещу всеки полузащитник или защитник в дните, когато беше във Военновъздушната академия. Отскачайки от грубия дъсчен под, той се хвърли с главата и раменете напред като таран. Миг преди удара се повдигна и уцели Дариус по незащитения му корем точно над колана му. Беше все едно че се бухна с всички сили в тухлена стена и изохка от сблъсъка — имаше чувството, че си е счупил врата. На футболен език това се нарича „блокиране на противника“ — свирепо, осакатяващо блокиране и то можеше да прати повечето неподготвени мъже на болничното легло, а всички други щеше да просне на земята в моментна безпомощност. Всички други, но не и Дариус. Гигантът само изпъшка, преви се леко надве, но сграбчи Пит за бицепсите и го повдигна от пода.

Пит се вкамени. Шокът и болката, които изригнаха от ръцете и врата му, отстъпиха пред крайната изненада от това, че е възможно човек не само да поеме такъв удар и да остане прав, но и да се държи така, сякаш са го потупали леко по рамото. Дариус го притисна в стената и бавно изви тялото му около единия кол на стената. Сега вече болката на Пит започна да се възвръща. Той стисна зъби и загледа лицето на Дариус, отдалечено само на сантиметри от неговото. Имаше чувството, че гръбнакът му всеки момент ще се пропука. Зрението му се замъгли. А Дариус само стоеше със святкащи очи и усилваше натиска.

Изведнъж Пит усети, че натискът спря и с премрежен поглед видя, че Дариус го гледа и мърда устни, мъчейки се да си поеме въздух. Накрая изпусна болезнен стон и подви колене, поклащайки се ту на едната, ту на другата страна.

Джордино, възпрян от фронталния удар на Пит, беше принуден да стои настрани безпомощен, докато Дариус отнасяше Пит, за да го прикове до стената. После, без да се колебае, се втурна през стаята и със скок „ножица“ заби крака в бъбреците на Дариус. Очакваше тялото на гиганта да поеме част от силата на удара. Но се излъга. Беше все едно че топка за хандбал се удари в стена — Джордино отскочи от Дариус и се просна на пода. За миг остана да лежи неподвижен, после със замъглен поглед се изправи на четири крака и тръсна глава, за да прочисти вълните на припадъка, които заплашваха да залеят все още будното му съзнание.