Средиземноморският храст

— Ако е така — усмихна се Зино под мустаците си, — значи двамата с него имаме много общо — и той мина покрай Джордино, като остави поднос с четири стъклени чаши върху писалището.

— Как е Дариус? — поинтересува се Пит.

— На крака е — отвърна Зино. — Но един-два дни ще куца.

— Предайте му моите извинения — каза чистосърдечно Пит, — и че съжалявам за…

— Не са нужни никакви извинения — прекъсна го Зино. — В нашата работа тези неща са неизбежни. — Той подаде чаша на Пит и едва сега забеляза окървавената му риза. — Както виждам и вие сте пострадали доста.

— Това е работа на кучето на Фон Тил — отвърна Пит и повдигна чашата към лампата.

Зак кимна безмълвно. Сега разбра напълно омразата на Пит към Фон Тил. Той се отпусна, ръцете му увиснаха от облегалките на въртящия се стол; беше вече сигурен, че в съзнанието на Пит се върти план за отмъщение, а не за секс.

— След като се върнете на кораба, ние ще ви държим в течение за дейността на Фон Тил по радиото.

— Добре — отвърна простичко Пит и отпи глътка от брендито, наслаждавайки се на парещата като лава течност, която се спусна от гърлото към стомаха му. — Имам още една молба, Зак. Да използваш положението си и да изпратиш няколко съобщения в Германия.

— Разбира се. Какво искаш да съобщя?

Пит вече беше взел бележник и молив от писалището му.

— Ще ти напиша всичко, включително имена и адреси, но ще трябва да импровизирам с немския си правопис. — Когато свърши да пише, Пит подаде бележника на Зак. — Поискай да препратят отговора си до „Първи опит“. Добавил съм и радиочестотата на НЮМА.

Зак хвърли поглед на написаното.

— Не разбирам мотивите ти.

— Не са мотиви, а само някакво безумно предчувствие. — Пит си наля още от метаксата. — Между другото, кога „Куин Артемиша“ ще извърши отклонението си покрай Тасос?

— Но ти откъде… откъде знаеш за това?

— Падам си малко гадател — отвърна Пит кратко. — Е, кога?

— Утре сутринта. — Зак изгледа Пит дълго и проницателно. — Някъде между четири и пет часа сутринта. Защо ти е да знаеш?

— Нямам определена причина. Питам просто от любопитство. — Пит се подготви за паренето в гърлото си и пресуши чашата си на един дъх. Последствията го разтърсиха повече от очакванията му. Той тръсна глава и стисна няколко пъти очи, за да измига бликналите си сълзи.

— Боже мой! — прошепна той с дрезгав глас. — Това питие изгори гръкляна ми като с акумулаторна киселина.

13.

Фосфоресциращата пяна около старовремския прав нос на „Куин Артемиша“ постепенно намаля и се стопи, когато допотопният кораб бавно загуби ход и спря. Котвата издрънча надолу в дълбоката десет фатома

3

вода, навигационните светлини изгаснаха и оставиха черен силует върху още по-черното море. „Куин Артемиша“ сякаш никога не го е имало.

На около шейсет метра встрани малък дървен сандък се поклащаше лениво върху вълните. Беше най-обикновен сандък, един от хилядите изхвърлени зад борда празни сандъци, които плаваха по всички морета и водни пътища в света. За страничния наблюдател той приличаше на плавей; дори стрелката към шаблонния надпис „ДА СЕ ДЪРЖИ ИЗПРАВЕН“ сочеше противоположната посока — право към морското дъно. Едно нещо обаче правеше този сандък по-различен — той не беше празен.

Вероятно има и по-удобен начин — помисли си намиращият се в сандъка Пит, когато една вълна се разби над главата му, — но поне така имам много по-добър изглед, отколкото, ако зората ме завари да плувам на открито. Без да иска погълна солена вода и той я изкашля. После наду леко с уста леководолазната си спасителна жилетка, за да увеличи плавателността си и отново погледна към кораба през една назъбена дупка на сандъка.

„Куин Артемиша“ лежеше смълчан; единствено тихото жужене на генераторите и плясъкът на разбиващите се в корпуса му вълни издаваха присъствието му. Полека-лека звуците заглъхнаха и корабът стана част от тишината. Пит продължи да се ослушва още дълго време, но не долови никакви други звуци от клатушкащия се наблюдателен пост. Не се чуваха стъпки по стоманената палуба, нито мъжки гласове, издаващи команди, нито пък дрънчене на машини, управлявани от човешка ръка — нищо. Тишината беше пълна и извънредно озадачаваща. Все едно че виждаше призрачен кораб с призрачен екипаж.

Дясната котва беше спусната и Пит се оттласна със сандъка натам. Лекият бриз и приливът действаха в негова полза и след малко сандъкът се удари безшумно в котвената верига. Тогава той бързо свали дихателния си апарат „US Divers“ и завърза ремъците му за едно от големите звена на веригата. После, използвайки единичния маркуч за сгъстен въздух като въже, навърви на него плавниците, маската и шнорхела си и ги остави да се полюшват под повърхността.

Пит се хвана за котвената верига, чиито безкрайно много звена се загубваха в мрачните дълбини, и се изпълни с чувството, че му предстои да се катери по стебло на фасул. Помисли си за Тери, която сега спеше в удобното легло в една от каютите на „Първи опит“. Помисли си за меката кожа на тялото й и се запита какво, по дяволите, прави той тук.

Тери също бе задавала въпроси, но от по-различно естество.