Средиземноморският храст

Филмов декор — точно на това му заприлича помещението. Всичко беше чисто и подредено и поставено точно където е мястото му. На отсрещната напречна преграда висеше аматьорска маслена картина, изобразяваща „Куин Артемиша“ в цялото й спокойно великолепие. Пит потръпна при вида на цветовете — корабът плаваше по кървавочервено море. Картината беше подписана в долния десен ъгъл с името София Ремик. Върху писалището имаше обичайната снимка в евтина метална рамка, от която гледаше кръглолика матрона. Посвещението на снимката гласеше: „На капитана на моето сърце от неговата любяща съпруга“. Подпис нямаше, но очевидно беше писано от същата ръка, нарисувала и картината. До снимката върху иначе празния плот на писалището прилежно поставена в чист пепелник, лежеше лула. Пит я взе и помириса почернялата й чашка; не бе пушено с нея от месеци. Нищо наоколо не изглеждаше да е било ползвано или пипано. Беше като музей без прах, като къща без миризма. И като самия кораб — тихо като в гробище.

Той излезе, затвори и тази врата след себе си и едва ли не му се прииска някой странен глас да извика: „Кой е там?“ или „Какво правите тук?“. От пълното спокойствие потта му се вледени. Започнаха да му се привиждат неясни фигури в тъмните ъгли. Сърцето му биеше учестено. Вероятно за не повече от десет секунди той остана на място, без мускул по тялото му да трепне, насилвайки се да възстанови контрола над съзнанието си.

Скоро ще се съмне, помисли си той, трябва да побързам. И се затича по левия коридор, без повече да се старае да се промъква крадешком. Спря се пред следващата каюта и отвори вратата й. И тя беше малка. Един бърз поглед му разкри същото положение като в капитанската каюта. Стигна до радиорубката и влезе вътре. Предавателят беше топъл и със зададена на ултракъси вълни честота, но радистът подозрително отсъстваше. Пит затвори вратата и продължи по пътя си.

Стълбите, левите и десните коридори — всички те като че ли се сливаха в един дълъг, черен подземен тунел. Бяха нужни усилия, за да не загуби човек чувството за посоката си в този лабиринт. Един гол мъж, само по леководолазна спасителна жилетка, в мрачен кошмар от сива боя и метални стени. Той се препъна в едно стъпало и падна, като удари пищяла си и от болка изпусна фенерчето — всичко това беше придружено с една ругатня.

Стъклото на фенерчето, паднало върху твърдата палуба, се разби и лампата угасна. Той залази на четири крака и ругаейки под носа си, започна да го търси. След мъчително дълги секунди ръцете му напипаха алуминиевия кожух. Счупените стъкла изтракаха зловещо под плата на банските му гащета. Той го вдигна и плъзна бутона напред. Изпусна въздишка на облекчение, когато намалената светлина на лъча проряза мрака в коридора. Слабият лъч освети врата, на която пишеше: „Авариен коридор в случай на пожар — трюм номер три“.

И големите камери на пещерите Карлсбад не изглеждаха толкова злокобно, както трюм номер три. Всичко, което фенерчето на Пит осветяваше, беше просторна стоманена пещера, натъпкана с безброй чували, наблъскани от пода до тавана върху дървени полици. Въздухът беше наситен със сладникава миризма, наподобяваща тази на тамяна. Какаото от Цейлон, предположи наум Пит. Той извади ножа си и сряза малка дупка в грубото платно на един от чувалите. Оттам се посипаха твърди зърна и затрополиха като градушка по пода. Бърз поглед на светлината на фенерчето показа, че зърната в изсъхналите шушулки са истински.

Изведнъж се разнесе някакъв шум. Беше слаб и неопределим, но действителен шум. Той се смрази на място и се ослуша. Тогава шумът спря внезапно, както се бе появил и тишината отново обгърна призрачния изоставен кораб със своите потайности. Може би пък наистина беше кораб призрак, помисли си Пит. Още един „Мария Целеста“, или „Летящият холандец“. Липсваше му само бурно море, дъжд, шибащ горните палуби, светкавици, проблясващи в нощта и пронизителният вой на халата от дерик-крановете.

Нямаше какво друго да се види в трюма. Пит излезе от него и се запъти към машинното отделение. Загуби близо осем скъпоценни минути, докато открие стълбата, водеща към него. Сърцето на кораба беше топло от двигателите и миришеше на горещо гориво. Той застана на преходния мостик над огромните и безжизнени машинарии и се огледа за признак на човешка дейност. Светлинният лъч улови блясъка на лъскави тръби, които се виеха по напречните прегради в успоредни редици и свършваха в огромна маса от клапи и измервателни уреди. Оттам слабият лъч падна върху небрежно свит на топка омаслен парцал. Над парцала имаше рафт с няколко неизмити от кафе чаши, а до тях — поднос с разхвърляни инструменти с отпечатъци от мазни пръсти. Е, поне някой е работил в тази част на кораба, каза си той с облекчение. Знаеше, че в повечето машинни отделения се поддържаше чистота като в болница, но това тук правеше изключение. Добре, но къде са главният механик и машинистът? Не може да са се изпарили в егейския въздух.