Средиземноморският храст

Пит понечи да си тръгне, когато отново чу отекналия през вътрешността на кораба тайнствен шум и се спря. Остана неподвижен, стаил дъх, както му се стори цяла вечност. Много странен беше този шум и той неволно потрепери. Освен това му напомни на драскането на тебешир по черна дъска. Шумът продължи да се чува още десетина секунди, после заглъхна с глухо издрънчаване на метал в метал.

Пит беше се облял в студена пот, както затворникът в затворническа килия, чакайки надзирателя и пазачите да го отведат в газовата камера. Но не му и трябваше да е преживявал подобно нещо, за да опише какво е чувството. От това да си сам в клаустрофобично пространство и да очакваш стъпките на смъртта, идващи към теб от черното неизвестно, можеше да ти се смрази кръвта. Изпълниш ли се със съмнения, плюй си на петите, напомни си той. И точно това направи — плю си на петите. Обратно по коридорите, нагоре по стълбите, докато най-сетне белите му дробове бяха посрещнати от чист и благотворен въздух на откритата палуба.

Ранното утро беше все още тъмно и крановете се извисяваха към кадифеното небесно покривало, което сияеше от безброй звезди. Вятър едва полъхваше. Радиомачтата над командния мостик се полюшваше на фона на Млечния път, а под краката на Пит корпусът проскърцваше от движението на леките вълни. Той се спря и се вгледа в тъмната ивица на тасоския бряг, отдалечен на около километър и половина. После сведе поглед към гладката черна повърхност на водата. Тя изглеждаше толкова подканваща, толкова спокойна.

Фенерчето му все още светеше. Пит се наруга за глупостта си, че не го изключи, когато излезе на палубата. Все едно че се излагаше на показ, облян от неонова светлина. И бързо го угаси. После много внимателно, за да не се пореже от счупеното стъкло, отви от него банските си гащета, махна полепналите по плата парченца стъкла и ги хвърли зад борда. До слуха му долетя тих плисък, наподобяващ капки дъжд, падащи в езеро. Изкуши се да захвърли във водата и самото фенерче, но разумът му отхвърли тази мисъл. Оставеше ли мястото му на рафта празно, щеше да е равносилно да изпрати на капитана — ако такъв съществуваше — телеграма с текст: „Точно преди зори на борда на вашия кораб се промъкна крадец и претършува кораба ви от край до край“. Това съвсем нямаше да е умна постъпка, особено като се вземеше предвид, че си има работа с хора, успявали да надхитрят почти всеки орган на изпълнителната власт в света. Трябваше да поеме единствено риска, че стъклото на фенерчето е счупено.

Докато бързаше обратно към кормилната рубка, погледна часовника си. Луминесцентните стрелки показваха 4:13. Слънцето скоро щеше да изгрее. Той се качи на мостика и остави фенерчето на рафта, откъдето го беше взел. Трябва да е слязъл от кораба, да си е сложил водолазната екипировка и да се е отдалечил най-малко на двеста метра, преди дневната светлина да го разкрие.

Предната палуба беше все още безлюдна — или поне такава изглеждаше. Отново чу шум зад гърба си и мигом се завъртя на пети, вадейки в същото време ножа си. Нервите му бяха опънати докрай, в главата му сякаш думкаха барабани. Господи, помисли си той, не бива да ме заловят точно сега, когато съм на крачка от безопасността си.

Оказа се, че шумът идваше от пърхащите криле на чайка, която направи кръг и кацна върху вентилатора. Птицата обърна едното си мъничко око към Пит и наклони глава като в очакване. Нямаше съмнение, че се чудеше що за луд е този, който се мотае из кораба в това ранно утро само по спасителна жилетка, с плувки и с нож в ръце. От облекчение коленете на Пит омекнаха. Беше се изплашил здравата. Когато се качи на кораба, нямаше представа какво щеше да открие. А това, което откри, беше тишина, наситена с ужаса от неизвестното. Той се облегна на перилото, за да се съвземе. Имаше чувството, че е на път да получи сърдечен пристъп или душевен срив. Започна да вдишва и издишва бавно, докато се успокои.

Без да се обръща назад, се прехвърли над леерното ограждане и се спусна по котвената верига. Приятно чувство го обзе, когато се потопи отново в успокояващата вода. Морето разтвори прегръдките си и разсея чувството му за опасност.

На Пит му отне само минута, за да сложи отново леководолазната си екипировка. Да нагласиш акваланга на гърба си в тъмнина, докато вълните те удрят в стоманения корпус, не е лесна работа. Но опитът, който бе придобил в ранните си години на гмуркане, си каза думата сега и той се справи без никакви усилия. Огледа се за дървения сандък, но не го видя — беше изчезнал зад булото на черната нощ; вълните и приливът го бяха отнесли към брега.