Средиземноморският храст

Той легна по гръб във водата и се размисли над възможността да се гмурне под „Куин Артемиша“ и да огледа дъното му. Странния стържещ звук, който бе чул в машинното отделение, като че ли идваше някъде отдолу под кила. Този план обаче му се стори безнадежден. Без подводна лампа нямаше да види нищо. А и не беше в настроение да опипва като слепец дългата сто и двайсет метра подводна част на корпуса, обрасла с остри като бръснач ракообразни животни. Беше чувал разкази, описващи с подробности древната и жестока практика да се влачат под кила на кораб непокорните английски моряци. Спомни си за един от най-кървавите от тях — за един артилерийски мерач, който бил влачен под кила на английския „Конфидънт“ през 1786 година. Наказан, задето откраднал чаша с бренди от шкафчето на капитана, горкият младеж бил влачен под кила на кораба, докато тялото му било срязано на ленти толкова дълбоко, че се показали ребрата и костите му. Нещастникът можел да бъде спасен, но преди екипажът да го изтегли на борда, две акули, привлечени от кръвта му, го нападнали и го разкъсали на парчета пред ужасените погледи на колегите му. Пит знаеше много добре на какво е способна една акула. Веднъж беше извадил едно момченце от прибоя в Ки Уест, което бе лошо ухапано от акула. Детето оживя, но в лявото му бедро остана голяма дупка от липсваща плът.

Пит изруга на висок глас. Трябва да спре да мисли такива неща. Ушите му запищяха от някакъв звук. Отначало помисли, че е плод на въображението му и силно тръсна глава. Звукът продължаваше да се чува, дори още по-висок, като че ли набираше инерция. И тогава Пит разбра откъде идва.

Корабните генератори бяха пуснати в действие. Навигационните светлини светнаха и „Куин Артемиша“ изведнъж се изпълни със звуци. Ако имаше по-добър момент за проява на благоразумие и да не се излага на рискове, то това беше този. Пит захапа накрайника на регулатора и се оттласна, за да се отдалечи от кораба. Зарита с всичка сила с плавниците. Не виждаше нищо под мастиленочерната вода, чуваше само характерното бълбукане на излизащите мехурчета. В случай като този му се искаше да не е пушач. След като измина пет-шест метра, той подаде глава над повърхността и погледна назад към кораба.

„Куин Артемиша“ се издигаше на котва като самотен надгробен паметник, силуетът му се очертаваше на фона на сивеещото източно небе като старомодна рентгенова снимка. Слаби лъчи от бяла светлина се появяваха тук и там, прекъсвани единствено от зеленото мъждукане на дясната навигационна светлина. Изминаха няколко минути, без нищо да се случи. После без никакъв сигнал или извикана със силен глас команда, котвената верига задрънча нагоре и спря в отвора си в корпуса. Вътрешността на кормилната рубка се обля в светлина и Пит я виждаше съвсем ясно; все още в нея нямаше никого. Не може да бъде, повтори той няколко пъти в себе си, просто не може да бъде. Старият кораб обаче още не беше свършил с последното действие на призрачното си представление. Като по даден знак звукът от телеграфа се разнесе тихо над спокойното предутринно море. Машините го последваха със своето кротко туптене и „Куин Артемиша“ продължи по пътя си. Тайната на зловещия му товар остана заключена някъде между стоманените му плочи.

На Пит не му беше нужно да види, че корабът се движи, за да разбере, че е потеглил; той просто чувстваше как гребните винтове се врязват във водата. От това разстояние той не бе видим за никой наблюдател, а и не се страхуваше, че ще бъде всмукан от огромните винтове, които щяха да го смелят за храна на рибите.

Вълна на разочарование обля Пит, като видя как морският съд бавно се изниза покрай поклащащата му се над повърхността глава. Изпълни се с чувството, че наблюдава балистична ракета, повдигната от площадката и изстреляна по предварително очертан път към разруха и смърт. Беше безпомощен, не можеше да направи нищо, за да го спре. Скрит някъде на борда на „Куин Артемиша“ имаше хероин, достатъчен да доведе половината население на Северното полукълбо в делириум. Един бог знае какъв хаос би настъпил във всеки град, във всяко селище, ако наркотикът бъде разпространен до всички пласьори на дребно, които живееха на гърба на печално зависимите от него. Колко ли души щяха да се превърнат в отрепки и щяха да умрат от неговото въздействие? Сто и трийсет тона хероин на кораба! Как беше онази песничка, която бе пял преди много години в училище — „Сто бутилки бира върху стената…“. Тя едва ли имаше същото звучене, но беше за безгрижни сърца и души, а не за дрогирани съзнания и изгубени надежди.