Средиземноморският храст

Джордино се беше проснал по гръб до един син пикап на ВВС и спеше дълбоко. Главата му беше подпряна върху калъф за бинокъл, а краката му — върху широк камък. Мравки пълзяха в колона по изпънатата му настрани ръка и след като преодолееха препятствието, продължаваха към целта си — малка купчина кал. Пит загледа усмихнат приятеля си. Една от отличителните черти на Джордино беше способността му да заспи навсякъде по всяко време при всякакви обстоятелства.

Пит изтръска солените капки от плавниците си върху спокойното му лице. Нито сънено мърморене, нито внезапно ококорване посрещнаха грубата шега. Единствената реакция дойде от едното око, което се отвори и загледа Пит с нескрито отегчение.

— Аха! Така значи! Нашият безстрашен пазач с буден поглед! — Гласът на Пит издаваше сарказъм. — Изтръпвам, като си помисля за броя на жертвите, ако някога решиш да станеш телохранител.

Съседният клепач бавно се повдигна като транспарант и разкри и другото око.

— За да сме съвсем точни — заговори с отпаднал глас Джордино, — трябва да ти кажа, че тези стари очи бяха залепени за нощните очила от момента, когато ти влезе в онзи сандък, до момента, когато излезе на брега и започна да си играеш с пясъка.

— Моите извинения, стари друже — разсмя се Пит. — Вероятно това, че се усъмних в твоята неотклонна бдителност, ще ми коства още едно питие.

— Този път ще са две — измърмори Джордино.

— Дадено.

Джордино се надигна и седна, примижавайки от слънцето. Видя мравките по ръката си и ги перна с ръка.

— Е, как мина плуването ти?

— Робърт Саути сигурно е имал предвид „Куин Артемиша“, когато е писал „Нищо не помръдваше — ни въздух, ни море, а корабът стоеше неподвижен и смълчан…“. Може да се каже, че открих нещо, като не открих нищо.

— Не те разбирам.

— Ще ти обясня по-късно. — Пит вдигна водолазните си принадлежности и ги качи в каросерията на пикапа. — Някакви вести от Зак?

— Още не. — Джордино насочи бинокъла си към вилата на Фон Тил. — Той и Зино тръгнаха с един взвод от местната жандармерия и обкръжиха имението на Фон Тил. Дариус остана при радиостанцията в склада, за да засече евентуално предаване между брега и кораба.

— Жалко за положените огромни усилия, било е само пълна загуба на време. — Пит подсуши косата си с кърпа, после я среса с гребен. — Къде може човек да намери пиячка и цигари наблизо?

Джордино посочи с брадичка кабината на товарния автомобил.

— Не мога да ти помогна по отношение на пиячката, но на предната седалка има кутия гръцки носители на рак.

Пит бръкна през прозореца на пикапа и извади цигара от черно-златна кутия „Хелас спешълс“. Не бе пушил от тях и се изненада, че са толкова меки. След двучасовото му изпитание вкусът на свитата от морски водорасли цигара щеше да му дойде добре.

— Да не те е сритал някой в пищяла? — попита го Джордино.

Пит изпусна кълбо дим и се вгледа в краката си. Под дясното му коляно имаше дълбок червен разрез, откъдето бавно се стичаше кръв. Около него, в радиус от два и половина сантиметра кожата представляваше комбинация от цветовете зелен, син и пурпурночервен.

— Не, сблъсках се с ръба на една врата в напречна преграда.

— Дай да промия раната ти. — Джордино се обърна и извади от жабката на пикапа малка аптечка. — Такова нещо е като детска игра за доктор Джордино, световноизвестния неврохирург. Не искам да се хваля, но освен това много ме бива и в трансплантация на сърце.

Пит се опита да потисне смеха си, но не успя.

— Само гледай да сложиш първо марлята, а не лейкопласта.

Джордино направи престорена обидена физиономия.

— Как можеш да говориш такива неща. — После лукавият му поглед се върна. — Ще запееш друга песен, когато ти връча сметката си.

Пит нямаше друг избор, освен да свие примиренчески рамене и да постави ранения си крак върху ръцете на Джордино. Никой от двамата не продума в следващите няколко минути. Пит седеше и поглъщаше тишината, отправил поглед към водната повърхност, отразяваща небето, и крайбрежната ивица от древен пясък. Тесният плаж под пътя се простираше на около десет километра, преди да се превърне в тънка линия и да изчезне зад западния нос на острова. Жива душа не се виждаше край прибоя; пустотата съдържаше целия мистичен чар и романтична съблазън, толкова често снимани в рекламните брошури за южните морета.

На Пит му направи впечатление, че вълните на прибоя достигат височина шейсетина сантиметра и се гонят една след друга през осем секунди. Те се разбиваха ниско и на най-малко стотина метра от брега. После бавно се отдръпваха и се стопяваха във вид на малки водовъртежи край линията на водата. За плувеца условията бяха прекрасни, но не и за сърфиста. За водолаза обаче плиткото пясъчно дъно и тъмносинята вода щеше да е чиста загуба на време. За необикновено подводно приключение по-зелената вода и скалистото дъно привличаха водолаза, тъй като там именно изобилстваше от морски свят.